Промени в цвета на кожата на Майкъл Джексън през живот му са причинени от витилиго. Интересното е, че болестта се е предала само на най-големия му син Принс Майкъл Джоузеф Джаксън.

Канадският модел Вини Харлоу известен като Шантел Вини, още от детството си е страдал от витилиго. Но това не попречило да се изпълни мечтата му, да стане модел.

Пащърнакът се използва в хранителната промишленост и във фармацевтичната индустрия.

От плодовете и семената на пащърнака фармацевтични компании произвеждат лекарства, които лекуват редица заболявания на кожата, включително витилиго.

Експериментално е доказано, че фукумарините на пащърнака повишават чувствителността на кожата спрямо ултравиолетовите лъчи, което спомага за пигментацията на обезцветените участъци от кожата при хора страдащи от витилиго.

Сара от известно време се бе заела да учи езика на глухонемите. По цял ден переше ръце, съпроводена от усмивките и болезнените подигравки на близки и приятели.

Тя работеше в малък магазин и мечтаеше за времето, когато ще влезе някой глухоням да пазарува при нея и тя ще го обслужи, все едно в него няма нищо особено, което да го отличава от останалите хора.

Приятелката ѝ Лора казваше:

– Един здрав човек, никога не би разбрал инвалид. Има ли смисъл да се стараеш толкова?

– Обществото не дооценява как се чувстват такива хора, – казваше Сара. – Те имат нужда от разбиране и подкрепа. Бих искала да окажа помощ някой без крайник или лишен от слух, очи, ….

Един ден  мечтата на Сара се сбъдна. В малкото магазинче влезе младеж. Той пристъпи малко неуверено и притеснено към нея. Извади от джоба си смачкан лист и се приготви да обясни на продавачката какво иска.

Но изведнъж Сара вдигна ръце и заговори с него на езика на жестовете. Младежът остана поразен., но и радостен, че се е намерил човек, който го възприема като останалите, без недостатък.

Докато младежът пиеше кафе, Сара му подаде бележка. В нея бе написано:

„Научих езика на жестовете, за да можете да се чувствате тук добре, както всички останали хора, които пазаруват при мен“.

Какъв ли щеше да стане света, ако всички мислеха и постъпваха като Сара.

Щастливото събитие е станало в семейството на 72 годишната Каур и 79 годишния ѝ съпруг Мохиндер Сингх Гил.

Каур е станала майка 46 години след като се е омъжила и 20 години след настъпване на менопаузата.

При раждането бебето е тежало 2кг.

Мечтата на Каур се е реализирала благодарение на ин витро.

Собственикът на клиниката, където изследвали индийката казал, че е скептичен относно възможността Каур да забременее, но тестовете са потвърдили способността ѝ да роди.

Трябва да се отбележи, че Каур е „пълна с енергия“ и сама се грижи за детето си, а мъжът ѝ активно ѝ помага.

Това рисковано начинание било предприето от възрастната двойка не от любов към децата.

Покойният баща на Мохиндер е посочил в завещанието си, че синът му ще бъде в състояние да разчитат на наследство, което е около 720 хиляди долара, само ако има поне едно дете.

Последната стъпка към изграждането в живота, е да се прави по-малко, а да се доверим на Бога повече.

Някои от вас са имали някакви цели и мечти, като стремеж към постижения, търсене на работа, …. бързайки година след година, а не са ги още постигнали.

Защо просто не се отдръпнат малко? Отпуснете се. Успокой се. Доверете се на Бога. Гледайте това, което той може да направи. А Той може да го направи по-бързо и много по-добре, отколкото можете вие.

Единствената полза на опъването ви и на свръхнатоварването ви е, че нищо друго не ви остава накрая освен да се доверите на Бога. Случаят ще ви отведе на коленете и ще осъзнаете, че без Него няма да успеете.

Бог може да направи това, което ние не можем да направим. Исус не каза, „Ако се заемете по-сериозно, можете да премести планини.“ Той не каза, „Ако работите ви вървят трудно и стигате до стрес, можете да задвижите планините“.

Той каза, че ако имаме вяра, можем да преместим планини. Вяра, не заетост, а това, което върши работата.

И така, каква е вашата планина? Какъв е проблемът в живота ви, че имате нужда от преместване на планина? Спрете да се опитвате да правите това толкова много пъти! Имате много по-малко сила за това, но у Господа тя е многократно повече, затова Му се доверете.

Празникът бе в разгара си. На масата имаше вече доста изпразнени чинии, а хората въодушевено говореха, ръкомахаха и обясняваха, като от време на време надигаха чашите, виното още не беше свършило.

– След една седмица ще имаме събирана в клуба, – каза възрастен мъж, с побелели коси. – Галя, ще дойдеш ли да ни посвириш с акордеона. Там ще има хора жадни за музика.

– Татко, – засмя се Галя, – сред тези, които ще бъдат жадни за музика има хора, които знаят да свирят по-добре от мен на акордеон. Тук е имало детска школа и много от тях са се научили да свирят от малки. На малкият ѝ пръст не мога да стъпя.

– Е, че ти свириш добре, какво те притеснява? – каза възрастният мъж.

– Учех се да свиря на акордеон, когато постъпих в учителския институт, тогава бях на 18. Да беше ме пратил, когато исках да свиря още на седем години, но ти тогава с мама ми казахте: „Ако завършиш годината с отличен успех, ще ти купим акордеон“. Аз не успях и тогава така си останах с мечтата, – въздъхна тежко Галя.

– Но нали по-късно имаше акордеон и сега свириш, – възрази бащата.

– Да, но ми липсва много от техниката, която бих натрупала, ако бях почнала като дете.

Хората се смълчаха и се заслушаха в спора между дъщерята и баща ѝ.

– Тогава, – продължи Галя, – нашият учител водеше състав с тамбури. Избираше си сред нас деца, които да включи в оркестъра. Толкова много исках да свиря поне на тамбура, щом не можех да се науча да свиря на акордеон.

– И какво стана? – попита Атанас, тъмнокос младеж със сини и топли очи. – Взе ли те учителят?

– Не, взе Димо, а мен записа в хора, – каза с болка Галя. – Учителят ни Димитров каза, че Димо пишел по-вярно от мен, дори когато преписвал от дъската, а моите тетрадки бяха нашарени с червен молив отгоре до долу. Тогава толкова много мразех Димо за това.

– Чакай да ви кажа как майка ми искаше да се науча да свиря на цигулка, – обади се Красимир, той искаше да разведри създалата се мрачна обстановка.

Беше едър и як младеж. Вечно усмихнат и на всеки помагаше.

– Майка ми си бе втълпила, че аз трябва непременно да се науча да свиря на цигулка, – започна да разказва Красимир. – Но аз не исках да свиря на тази скапана цигулка, на мен ми се играеше футбол.

Всички се заслушаха с интерес.

– Един ден, когато тя ме затвори в стаята за да се упражнявам на цигулката, аз хванах музикалния инструмент, сложих го на коляното си и той изпращя в ръцете ми, наоколо се разхвърчаха трески от него. От тогава изобщо в къщи не се говореше за свирене на цигулка. Футболът бе моята страст. Знаете, че дълги години играех в местния отбор. Какви години бяха само.

Каква ирония?! Този, които искал да свири, не му дали, не знам по какви причини, той просвирва по-късно, но то съвсем не е същото, а друг, който си мечтаел за футбол, унищожил музикалния инструмент, за да се посвети на любими си спорт.