Малката Михаела стискаше здраво в малките си ръчички две колички. Ако можеше да грабне и още една, щеше да е добре, но нямаше толкова сили, за да ги носи.

Няколко пъти изтърваше товара си, но отново ги вдигаше и продължаваше напред.

Опиташ ли да ѝ помогнеш, крещеше:

– Не!

Не отстъпваше толкова драгоценно нещо за нея.

В живота ни често сме в същото положение.

Толкова силно се придържаме към хора, места, неща, ангажименти и задачи, че мисълта да се откажем, за да се хванем за нещо ново, може да бъде обезсърчителна.

Не е лесно да се откажеш от познатото, за да се стремиш към новото.

Но когато Бог те призовава към нещо повече, нещо ново, ние трябва да се освободим, за да се хванем.

Понякога пускането не е свързано с хора, места или неща, а с минали болки, рани и обиди.

Пусни го! Забрави здраво стиснатото. Прости. Обърни се и погледни в новата посока.

Друг път това ще означава да се откажеш от стари ангажименти и места на служене и да се подчиняваш на Бог, докато Той ни води към нова територия.

Придържането към старите удобства е лесният начин на живот, но решителният живот, насочен към послушание на Бог, ще доведе до ясни решения да се подчиняваме, където и да ни води Неговата воля.

Той обещава, че Неговата благодат е достатъчна, където и да ни води.

Динка растеше. Пожелаваха ѝ да стане лекар, адвокат, певец, инженер, ….

Тя осъзнаваше ясно:

– Ако кариерата ми носи много пари, ще бъда включена в този списък.

Динка бе тинейджър и искаше да знае:

– Коя съм аз? Какво трябва да правя на земята? Каква е моята цел? Къде точно трябва да бъда?

Тя отчаяно се нуждаеше от отговори. Питаше родителите си, приятели, някой член на семейството, учителите, …

Те и даваха някакъв отговор според техните разбирания.

– А дали са сигурни в това, което ми казват? – повдигаше вежди Динка. – Не мога да отговоря на този въпрос сега.

Търсим отговори на въпросите си на грешни места.

Как може глината да пита друга глина за причината на съществуването си? От къде тя ще знае? Всъщност глината нищо не знае.

Единственият, който има правилния отговор за глината, е Грънчарят!

Той е създал глината. Представил Си как ще изглежда, нейната функция, нейното предназначение и цялото ѝ съществуване.

Исус знаеше кой е Грънчарят и Той отиваше при Него за всеки въпрос, който Му хрумваше.

Заради доверието Си, Той можеше да застане с увереност и да каже:

– Трябва да проповядвам Божието царство и на другите градове, защото за тази цел съм изпратен.

Намерихте ли своята цел?

Никога не е е твърде късно.

Спрете да тичате към глината и бягайте към Грънчаря. Той има всички отговори, които някога бихте могли да поискате.

Колата на Калоян заседна в кална локва. Той много пъти завъртя колелетата ѝ, опитвайки да се измъкне, но дупката стана още по-дълбока.

– Кой може да я бутне? – замисли се Калоян. – Дори няколко души да се опитат, няма да успеят да я помръднат. Те е прекалено тежка. За вдигането ѝ да не говорим.

Калоян въздъхна дълбоко и набра на телефона си номера на Пътна помощ.

– Заседна съм в една дълбока дупка, ще дойте те ли да ме извадите? – попита Калоян.

След като обясни къде се намира, служителите от Пътна помощ му обещаха:

– След половин час сме при вас.

Дойде един камион. Закачи колата и я измъкна.

Нашите мечти, видения и задачи са колата, а Светият Дух е пътната помощ.

Получихме Божия Дух, за да можем да знаем всичко, което Бог ни е дал.

Колата е заседнала и е твърде тежка, за да бъде вдигната или издърпана от което и да е човешко същество. Мечтите, виденията и задачите в живота ни са твърде тежки, за да бъдат вдигнати или бутнати от един човек. Те трябва да бъдат извадени от сила, по-голяма от човешката.

Когато призоваваме Светия Дух вътре в нас, силата му идва и ни издърпва от трудните и дълбоките места в живота ни.

Лошото време даде възможност за размисъл и споделяне на мисли.

Приятели се събраха в близкото кафене.

И дискусията започна.

– В 21-ви век повечето от нас живеят в повече комфорт и благополучие, отколкото са живели кралете само преди два века, – отбеляза Банко.

– В богатство има опасност,- поклати глава Калин.

– Колкото по-добре сме в този свят, толкова по-трудно ще ни бъде да живеем така, сякаш не разбираме, че той е преходно нещо, – наблегна Лилко.

– Вкопчени във всичко светско, усещаме как то добива голяма власт върху нас. Това може да стане чрез социален статус и притежания, които завладяват сърцата ни и ни водят до объркване на временното и вечното бъдеще, – подчерта дебело Стоян.

– Каква е разликата между временното и вечното бъдеще? Не са ли едно и също нещо? – попита озадачен Никола.

– Временното бъдеще ни свързва с мисълта, че всичко е тук и няма живот след смърт, – започна да обяснява Стоян. – А вечното бъдеще поддържа в нас надеждата, че животът на земята е важен, но това не е всичко. Когато се доверим на Христос, ние получаваме вечността, за което сме създадени.

– Достигайки до отчаяние, започваме да гледаме на живота така, – отсъди Марко, – както Бог го вижда. Едва тогава ще бъдем готови да приемем добрата новина за Исус.

– Разбира се, – засмя се Петър. – Не търсим добри новини, когато се чувстваме добре, но нашите нещастни истории се превръщат в идеалните места, където Исус може да влезе в живота ни.

– Ей, по-спокойно, – понамести се на мястото си Жельо. – Бог няма нищо против богатството, но Той не иска да бъдем погълнати от него, т.е. то да стане съкровище на сърцето ни.

– Съгласен съм, – повдигна вежди Лилко, – че не трябва да се държим здраво за нещата в този свят, защото в крайна сметка те ще останат за някой друг.

– За това трябва да търсим първо Божието царство, – възторжено възкликна Петър. – Ако търсим други неща, ще ги загубим.

Дъждът бе спрял и приятелите се разделиха.

Вглеждайки се в изобилната зеленина покрила всичко наоколо, Николай възкликна:

– Не пропускам възможността да видя нещо красиво. Животът е пълен с красота.

Мая допълни:

– Виж пчелата, малкото дете и усмихнатите лица. Помириши дъжда и почувствай вятъра.

Николай махна с ръка:

– Сякаш трябва да си уговорим среща с Красавицата, за да я преоткрием. Освобождаваме ли малко време, оставайки всичко, за да погледнем светлината, която озарява всичко наоколо и вдишваме ли поне малко свеж въздух?

Мая се завъртя в кръг:

– Природата ме опиянява с красотата си. Листата ѝ са по-ярки от моето помрачено сърце. Дърветата са по-големи от всичките ми страхове. С нея получавам нов поглед към малките си проблеми.

– Ако можем да отделим време, да се разходим, да се уединим, – въздъхна Николай, – ясното небе ще прочисти сърцата ни.

– Красотата лекува, възстановява, облекчава товара, – плесна с ръце Мая. – Тя дава благодат там, където сме мислили, че няма такава. Открива светлина в тъмнината. Дарява ни с надежда в най-отчаяните места.

– Господи, – прошепна Николай, – благодаря Ти за красотата. Тя е твоя дар, Твоята радост от сътворението, Твоят свеж въздух за уморените ни дробове. Помогни ни да виждаме красотата навсякъде и във всичко.