Саудитска Арабия, 1977 г.

Лийч караше автомобила си по малко утъпкания път. Наоколо нямаше градове и населени места. Пустинята бе покорила почти целия терен.

Температурата стигна 50 градуса. Горещината бе непоносима.

Автомобилът на Лийч попадна в кухина на пътя, която го изхвърли на мекия пясък, където автомобилът затъна.

За първи път Лийч установи, че откакто пътешестваше из пустинята, не беше взел със себе си вода.

Слезе от колата и се опита да я откопае, но колелетата още по-дълбоко потънаха в пясъка.

– Ако сега тръгна пеша, – каза си Лийч, – шансовете ми за спасение ще бъдат нулеви. По-добре да остана в автомобила и да чакам случайно минаващи от тук. Кой ли ще дойде?

Никак не му се вярваш, че скоро от тук ще мине някой, но какво друго можеше да направи?

Измина цял час, а помощ от никъде не идваше.

Изведнъж той видя трима човека, приличаха му на бедуини.

– Странно, – потърка очите си Лийч, – от къде дойдоха? Нали постоянно оглеждах наоколо. Интересно, много ми приличат на библейски овчари.

Мъжете приближиха и поздравиха на арабски. Един от тях подаде на Лийч мях от козя кожа, пълен с вода.

„Това беше най-добрата вода от всичко, което някога съм пил, – помисли си Лийч“.

Тримата започнаха да бутат колата, докато Лийч даваше на заден ход. Целта на четиримата бе, автомобилът да стигне до по-твърда повърхност близо до пътното платно, но на същото ниво с него.

– Благодаря ви, – каза Лийч на мъжете. – Ако не бяхте вие, кой знае колко време щях да стоя тук, а и вода нямах.

Най-накрая Лийч приключи с маневрата и излезе на асфалта. Той се обърна, за да помаха за последно на помогналите му мъже, но там където стояха нямаше никой.

Наоколо местността беше равна в продължение на хиляди мили. Нямаше никакъв признак, че тук е имало хора.

– Не видях, когато се приближиха, – засмя се Лийч, – но не видях и кога си отидоха. Това са били навярно Божии ангели, който Бог ми е изпратил на помощ.

Айан Негри, собственик на автомобил Tesla, живее в Лос Анджелис. За да отдъхне от градската суета, той се отправил към Националния парк „Red Rock Canyon“, желаейки да се насладите на тишината и да направи снимки на прясно падналия сняг по пистите.

Взел фотоапарата си, отворил и затворил с помощта на смартфон своя автомобил и се отправил със съпругата си извън града.

Да се отваря автомобил с помощта на смартфон е много яко! Но оказало се, че модната футуристична функция може да изиграе лоша шега на собственика си.

Насладили се на пейзажа, Айран и съпругата му решили да се прибират, но с помощта на смартфона не могли да отключат колата. А ключове за автомобила никой не бил взел със себе си.

Причината, за невъзможността да се отворят вратите със допълнителната програма на смартфона, се състояла в това, че в селската местност няма клетъчна връзка за използване. Но дори смартфона да хващал мрежа, това не е достатъчно, защото и на автомобила му е необходима такава, в противен случай вратите на колата няма да се отворят.

Съпругата Айан трябвало да се движи по магистралата около три километра в търсене на някакъв сигнал. Когато открила такъв, звъннала на познати, които я докарали до дома ѝ , за да вземе ключовете на мъжа си.

Жалко е, че компанията Tesla не е предвидила никакви резервни варианти, както за този случай. Но докато няма такива функции, желателно е собствениците на Tesla да не си оставят ключовете за автомобилите у дома.

В южната част на Тоскана, близо до град Сиена се намира оазис за прекрасен отдих – изолираната верига Atahotels.

Този италиански регион е известен с невероятната красота на своите пейзажи.

На мястото, където се срещат извитите хълмове на Сиена, ароматната растителност на природния парк Марема е разположен курорт  Petriolo Spa Resort.

През лятото желаещите ще могат да се полюбуват от птичи поглед на неповторимата красота на тосканския пейзаж.

Ръководството на  Petriolo Spa Resort  е приготвило една изключителна оферта.

Гостите на курорта ще могат да летят с балон, мобилно казино, по което време въздухоплавателите като на длан ще видят безкрайните простори на вековния парк и другите красоти на местността.

Тъй като в природата не на шега се отваря апетит на човека, представителите на хотела са организирали за изгладнелите „пилоти“ малък пикник на открито.

По желание на въздухоплавателите, това може да се състои след приземяването или по време на полета.

Офертата е изключителна и се заявява предварително.

Шофьорът рязко натисна спирачките по средата на шосето. Котенцето седеше на пътя и не даваше признаци, че желае да тръгне някъде.

Васко слезе от колата и се упъти към малкото.

– Ей, малката, – подвикна и той, – така не се стои на шосето. Някой няма да те види и ще те прегази.

Когато Васко погледна в големите кафяви очи и видя късата опашка, разбра, че това съвсем не е малко котенце.

По-късно на Васко му се обадиха по телефона. Женски глас помоли съвсем учтиво:

– Елате да видите малкото, което донесохте снощи във ветеринарната клиника. Оказа се риж рис.

Когато Васко прескочи до клиниката, го посрещна засмяна млада тъмнокоса жена:

– Аз съм Вероника. Радвам се, че дойдохте. Да знаете само какво се случи, когато решихме да прегледаме малкото коте, което донесохте в кутия за обувки?

– Надявам се да не ви е създало проблеми, – каза примирено Васко.

– Когато дойдох сутринта с колегите, то седеше още в картонената кутия, в която сте го сложили, но явно това съвсем не му харесваше. Трябваше да сложа най-дебелите ръкавици, с които разполагаме, за да го пренеса в нашата клетка.

Васко погледна котето и се опита да си представи, как е негодувало.

– То беше много сърдито, – продължи да разказва Вероника. – Не даваше на никой да го вземе в ръце. Съскаше, ръмжеше и хапеше всяка ръкавица, която се протегнеше към него и то с голяма ярост.

– Съжалявам …- каза Васко, – не исках да ви създам такива неприятности.

– Не се притеснявайте, – засмя се Вероника, – гневът на това малко същество е добър знак. Такива не са приятелски настроени към хората. Но то е такова, каквото трябва да бъде, див риж рис.

– А иначе добре ли е?

– Теглото му е по-ниско от нормалното, навярно се дължи на тения или някакви други паразити и разбира се факта, че е било отделено от майка си.

– Пътя, на който го намерих, минава през местност, където живеят диви животни. Навярно майката и другите малки са останали в гората.

– Сега малкото е на около два месеца и половина. То трябва да навърши шест месеца, за да го пуснем обратно, – обясни Вероника. – Но това зависи и от темпа на растеж. Нужно е  да добие определени размери, за да може да си хваща плячка, нали трябва да оцелее.

Васко често посещаваше ветеринарната клиника и наблюдаваше как малкото“котенце“ растеше.
Малкото рисче, когато заспиваше,  обичаше да гушка една катерица играчка, а когато бе будно, разпаряше яростно картонени кутии.

Георгиев беше едва тридесегодишен, но вече преподаваше на желаещите катерене по скали и ледници, земна навигация и оцеляването в дивата природа.

Това бе страстта на живота му. Още като юноша той се бореше с стръмните скали и високите върхове. Оцеляваше на непристъпни места.

Днес му предстоеше практическо занятие високо в планината с група от хората, които обучаваше.
Всички бяха весели и никой не очакваше да се случи нещо лошо. Вярваха, че Георгиев може да ги измъкне от всякаква ситуация.

Когато приготвяха необходимите инструменти за изкачване, се случи нещо съвсем непредвидено.
В подножието на скалата се появи мечка.

– Мечка, мечка …. ме ….! – крещяха наоколо.

Всички бяха много уплашени, защото звярът нападна без предупреждение, той бе разярен.

Георгиев забеляза мечката в последния момент. Той нямаше време да реагира. Животното се нахвърли, човекът и мечката се затъркаляха по земята.

Наоколо крещяха, викаха, издаваха странни звуци и удряха по какво ли не, за да изплашат животното, но това явно не помагаше.

Изведнъж мечката се изправи и напусна без видима причина бойното поле.

Краката на Георгиев бяха целите в кръв, а дрехите и лицето му бяха раздрани.

– Как си? – попита Симо, когато групата обкръжи инструктора си.

– Какво стана? – извика уплашено Мая.

– От къде се взе тази мечка? – недоволно плесна с ръце Минчо.

– Изглежда има малки наблизо, – каза съвсем тихо Георгиев. – По инстинкт ги защитава.

Хубавото бе, че групата се намираше в местност, където имаше мобилна връзка.

– Ало, – викаше по мобилния си телефон Виктор, – тук има човек нападнат от мечка. …Тя се оттегли …. Целия е в кръв, особено краката…. Близо сме до връх Башлийски чукар.

– Какво казаха? Ще пристигнат ли скоро? – попита Тодор.

– Казаха, че веднага тръгват.

За да свалят ранения бяха необходими няколко часа. Въртолет го взе и го откара, състоянието на Георгиев беше критично.

– Дали ще се оправи? – попита Станислав.

– До сега какво ли не е преживявал, но виж с мечка не беше се борил, – опита да се пошегува Митко.

– Надявам се бързо да се възстанови, – каза Стефан, – той е силен и як, ще издържи и това.