За да снимат гигантски калмар в естествена среда, учените трябвало да проявят малко фантазия. Били използвани светлини, музика, феромони и малки калмари.
Група учени провели изследване на най-загадъчните дълбоководни обитатели на Тихи океан край остров Титидзима, намиращ се на хиляда километри от Токио.
Всички разходи за операцията, която е започнала на 22 юни миналата година, е поел американски милиардер. Той предложил на учените да използват неговата 56-метрова яхта, предоставил на екипа уникална видеотехника за снимане в дълбините на океана и три модерни батискафа.
Изследователи, сред които имало японци и американци направили около 55 гмуркания. По това време всяка група от трима души – биолог, оператора и пилот са били на дълбочина от около хиляда метра от осем до десет часа. За да снемат чудовището на видео, трима специалисти са използвали различни начини.
Американският океанограф Еди Уидер се опитал да подмами калмара със светлина. Той направил мигащи светодиоди, които имитирали излъчващата се светлина от дълбоководни медузи. Вторият специалист, биологът О’Ши реши да използва комбинация от светлина, различни звуци, феромони и пръскаща струя вода.
Ако тези два способа не се увенчаели с успех, следвал трети, най- простия за привличане на грамадния калмара.
Сътрудникът на Националния научен музей в Япония Цунеми Кубедера решил към батискафа да прикрепи малки калмари и да включи цялото осветление. Така в пълната тъмнина, гигантския калмар за цели 18 минути бил в обсега на камерата.
Откритият екземпляр има дължина 3 метра и му липсвали две от най-дългите пипалата.
Дълго време гигантските калмари са се смятали за преувеличение на моряците. Първото доказателство, че те съществуват в действителност, се появява през 1854 г., когато в ръцете на датския натуралист Япетус Стенструпа попаднал фрагмент от челюст на представител от вида. След този инцидент, останки от гигантски главоноги често били изтегляни в мрежите на рибарите или такива били събирани от жителите на крайбрежието по брега.
За 160 години в ръцете на биолозите са попаднали 20 добре съхранени мъртви екземпляра. А живи такива чудовище, до началото на XXI век, никой не е виждал.

Американските власти са организирали първия резерват за съхраняване на най-големите костенурки в света.
Според учените, броя на червените кожести костенурки гиганти, достигащи дължина от 1,8 метра, за последните 30 години са намалели. В момента това е най-редкия представител от семейството на костенурките.
Oceana, в сътрудничество с други природозащитни организации успя да създаде защитена зона от 104 хиляди квадратни мили в близост до западния бряг на САЩ, където кожести костенурки мигрират от крайбрежието на Индонезия.
Според природозащитници, природния резерват е създаден, за да подпомогне  запазването на традиционните местообитания и развъждането на костенурките.
Основните причини за изчезването на този вид костенурки са случайно попадане в мрежите на рибарите, бракониерско събиране на костенурски яйца, замърсени води, а също и изчезване на основната им храна: медузи, ракообразни…
Кожести костенурки живеят в тропическите и субтропическите морските води. Теглото на костенурки може да достигне близо тон и средната продължителност на живота на този вид влечуги е около 20 години.

Изследователи са създали първия лазер от биологични материали, човешка клетка и флуоресцентен протеин, получен от медузи.
За да се създаде лазер, представляващ тесен поток от кохерентно, монохроматично и поляризирано излъчване е необходим материал умножаващ светлината, идващ от външен източник и система от огледала, определящи посоката на светлините лъчи, не позволяващи тяхното разсейване.
Изследователите са работили с ембрионални клетки от бъбрек, в които бил внесен ген на зелен флуоресцентен протеин-GFP, в резултат на което клетките започнали да синтезират протеини в големи количества.
Зеленият флуоресцентен протеин излъчва зелена светлина, когато е облъчен със синя светлина. Той се използва широко в биологичните изследвания, тъй като с него могат да се маркират  различни клетъчни структури и  по-лесно да се следят промените, които настъпват в тях, дори и в реално време.
През 2008 г. трима учени, които направиха много за изучаване на GFP и въвеждането му в лабораторна практика, са удостоени с Нобелова награда.
След въвеждането на гена GFP в ДНК клетките, те се поставят между две огледала, на разстояние 20 микрона, което пречи на разсейването на излъчването. Когато клетките са облъчени със синя светлина, те генерират поток от лазерно излъчване със зелен цвят. Това излъчване може да се наблюдава с невъоръжено око. Клетките са останали живи до края на целия експеримент.
Разбира се, интензивността на лазера не може да се сравни по сила с тези на истинските лазери, но тази технология може да намери приложение в биологичните и медицински изследвания.