Акулата е един от най-опасните врагове на човека, този мощен хищник с остри зъби не отказва да вкуси човешко месо. Но може ли този ужасен людоед да ни бъде приятен в чинията. Ядат ли се акули?

В човешкия мозък здраво се е вкоренило отвращение към тази голяма риба, поради множеството ѝ нападения на хора. В продължение на векове в много култури по света има табу срещу използването за храна на животните людоеди.

Но не на всички народи е неприятна мисълта за парче акулско на масата. Жителите на Корея, Китай и Япония, които са край морето. ядат акулско месо стотици години. С не по-малък апетит хищните риби се употребяват и в Океания.

Акулите ги солят, пържат, печат, опушват и мариноват. Варят супа от плавниците на акулата. Правят и консерви от нея. Месото на акулата е много вкусно и нежно.За храна са подходящи всички видове акули.

В месото на много от тях се съдържа голямо количество урея, но при предварително накисване или многократното варене, неприятния мирис на амоняка изчезва.

Жители на развитите страни си мислят, че употребата на акулско месо е започнало през 20 век, когато предразсъдъците по повод на людоедството леко  са отстъпили.

Една от малкото цивилизовани страни, където открито ядат акули е Австралия. По крайбрежието ѝ има много от тези хищни риби. И сега вековните врагове на австралийците внушават не ужас, а предизвикват засилване на апетита.

Местните майки са разбрали, че акулското месо почти няма кости и може да се дава на деца.

В други страни от акулите също не се гнусят, но често ги дават за други промишлени риби – есетра, камбала, треска, или змиорка.

В Норвегия са се научили да съхраняват дълго месото на акулата, от там го продават в страни от Европа като Англия, Франция, Германия, Дания, Швеция и др.

Интересът към акулите расте навсякъде по света, сега те се смятат за питателна, полезна и достъпна храна.

Зебровият амадин, от семейството на чинките, може с песни да управлява развитието на пиленцата си в яйцата. Дори да ги адаптира ги спрямо горещия климат.

Ако околната температура е над 26° C, в последните дни преди излюпването майката от време на време издава специален писък, който забавя растежа на пиленцата. Така те се оказват много по-устойчиви спрямо своите събратя с нормални размери.

Същите резултати учените са получили в лаборатория, пускайки на яйцата същия писък.

Адаптацията се проявява също и във второто поколение, когато женските тежащи много по-малко в ранна възраст, излюпват повече птиченца.

В миналото Данеша Коуч от Канзас, със сигурност  биха я приели за богиня на плодородието.

Тя родила близнаци. Но при тази първа бременност, едно от децата умряло.

Данеша много тежко е преживяла смъртта на сина си. И тя решила непременно да подари на оцелелия близнак брат и сестра.

Този щастлив момент настъпил много по-рано, отколкото планирали двамата съпрузи.

След по-малко от шест месеца Данеша забременяла отново и родила две момиченца. Те били истинско благословение за семейството.

Изминали само три месеца и Данеша отново била бременна и отново с близнаци.

Заинтересовани от необикновената плодовитост на младата жена, лекарите ѝ направили изследвания и установили, че по време на овулацията тялото на Данеша винаги произвежда многоядрени яйцеклетки, което било и причината за появата на близнаците.

Шансът една майка да роди подред три двойки близнаци е 1:88,000, т.е. това е практически невъзможно.

Данеша твърди, че никога не е вземала лекарства, за увеличаване на плодовитостта си, но за какво ѝ е с такова богатство в ръцете.

Щастливата майка, независимо от своята младост, с гордост разказва за своето удивително семейство и е благодарна, че винаги е дарена с щастие в двоен размер.

Симона Ненова преподаваше в началното училище, в един малък град. Трудно е да се работи с малки деца и тя осъзнаваше каква голяма отговорност носи на плещите си.

Един ден тя даде на своите ученици следната задача:

– Завършете изречението: „Искам моя учител да знае, че …..“

Резултатът бе изненадващ.

Наталия бе написала: „Искам моя учител да знае, колко много ми липсва баща ми. Той ни е напуснал, когато съм била на 3 години. Сега с мама сме сами“.

Иван бе зацапал тетрадката си със сълзи, които бяха размили написаното тук там, но въпреки това се четеше: „Искам моя учител да знае, че на мама ѝ стана лошо и я откараха в болницата миналата нощ“.

Милена дълго дъвка писалката, с която ѝ бе услужила Ваня, преди да напише следното: „Искам моя учител да знае, че в къщи няма дори молив, с който да си напиша домашните си“.

Манол в последно време седеше все замислен на чина, загуби се веселият му смях, нещо бе съкрушило сърцето му. Ненова не знаеше какво е това но от листа, който ѝ бе дал прочете: „Искам моя учител да знае, че на мама ѝ откриха рак тази седмица, казаха, че не ѝ остава много. Когато тя си отиде, ще се връщам у дома, но няма да има кой да ме срещне, да ме прегърне, да ме успокои и да ме утеши“.

Непокорния Васил бе изписал своите криви букви доста нервно. Те се подпираха едни други, а коя е главната и къде е точката, трудно можеше да се разбере. На листа той бе изразил своето негодувание: „Искам моя учител да знае, че не ми харесва, когато ми прави забележка, че другите ученици старателно се занимават с поставените им задачи, а аз седя и бездействам. Трябва да започне да ме учи. Колко жалко, че дори не ме забелязва“.

Роза постоянно е сама в къщи. Баща ѝ е починал, когато е била много малка. Майка ѝ ходи на няколко места на работа и двете почти не се засичат у дома. Тя с тъга бе написала: „Искам моя учител да знае, че няма кой да подпише бележника ми, тъй като рядко виждам майка си, а когато се видим няма време да я накарам да направи това“.

Мирон бе много бавен, Ненова постоянно трябваше да го изчаква, но другите деца през това време неспокойно се въртяха на чиновете си. Той бавно и спокойно бе написал: „Искам моя учител да знае, че имам артрит и за това не мога да върша нещата толкова бързо, както другите. Но аз няма да се предам“.

Имаше още толкова много листове. И всеки от тях говореше за болка, мъка и страдание.

Ненова вече по друг начин гледаше на учениците си. Когато прочете какво са написали по тази тема, престана да крещи на децата. Тя стана по-милостива, състрадателна и всеотдайна.

Денят бе хубав. Слънцето грееше приятно. Полъхваше лек ветрец. Сранимира бе свършила часовете си в училище и весела се прибра в къщи.

Когато влезе в хола, усети, че нещо не е наред. Майка ѝ бе пребледняла, а братчето ѝ не можеше да диша.

Те бяха в чужда страна, баща ѝ беше на работа, а майка ѝ още не бе усвоила езика.

Нямаше много време за размишления и Станимира взе инициативата в свои ръце. Тя бързо позвъни в службата за спешна помощ:

– Моя брат се задушава.Той умира, – каза тя малко припряно по телефона, но отсреща я разбраха.

Веднага за броени минути пристигна един от дежурните екипи, Вратите в къщата бяха широко отворени.
Майката стоеше все още объркана и уплашена.

– На брат ти му оставаха броени минути, – каза един от групата. – Ако не беше се обадила, той щеше да умре.

– Погледнете я , колко е малка, а бързо е реагирала, – каза една от жените пристигнала с другите на помощ. – На колко си година момиченце?

– На осем, – наведе срамежливо глава Станимира.

Един от мъжете бе направил изкуствено дишане на бебето, но малкото момченце още не даваше признаци на живот. То лежеше неподвижно.

Една от жените го обърна и тогава ……. чуха най-хувавия звук в този свят – бебешки плач.

Момченцето започна да диша и всички въздъхнаха облекчено. Майка му го прегърна и лицето ѝ засия.

– Браво, – поздравиха малката героиня, малко преди да си тръгнат хората от екипа дошъл в дома им. – Цял юнак, не се уплаши. Всяка минута бе ценна. Трябваше да се реагира точно така.

Станимира не осъзна колко много бе направила, за нея бе важно, че братчето ѝ е живо и здраво, а майка ѝ е спокойна и усмихната.