Маги лежеше на земята опряла лицето си в нея. Баща ѝ я видя и изтича при дъщеря си.

Надвеси се ниско над малкото момиченце и разтревожен попита:

– Меги, добре ли си?

Детето вдигна глава, усмихна се на баща си и каза:

– Тихо, говоря на мравките.

– Ох, – изстена бащата, – мислех, че ти е станало лошо.

Той я остави и тръгна към къщи.

– Защо се учудвам? – запита се бащата. – Меги винаги се е грижила за всяко създание, което срещне.

Преди лягане малкото момиченце разказваше приказки на котето си, което обикновено се гушкаше в него.

Вчера майка ѝ я завари да строи къщичка. Когато я попита:

– За кого я правиш?

Меги отвърна:

– За тези два бръмбара. Да имат подслон, когато завали дъжд.

Баща ѝ много се изненада, когато завари дъщеря си тържествено да погребва една умряла муха, която бе намерила на перваза на прозореца.

Какво да се прави, такава си бе Меги?!

Може би трябва да вземем пример от това дете. Нали Бог ни е дал отговорност да се грижим за Неговото творение.

Това не означава, да говорим на насекоми и птици, да строим къщички за бръмбари.

Достатъчно е да започнем да рециклираме отпадъците от ежедневието ни, да се придвижваме пеша, колело или с градския транспорт, …..

Като настойници на Божието творение, всеки един от нас може да помогне за защитата и опазването на природата.

Тази сутрин Емил възкликна:

– Ако Бог беше достатъчно малък, можехме да го разберем.

Майка му се засмя:

– Да, но тогава нямаше да бъде толкова голям, че да ни спаси.

– И все пак Библията е Божието откровение за Самият Него отправено към нас, – продължи възторжено Емил. – И това откриване е вярно …

Намеси се и баща му:

– Представи си, при раждането на времето, пространството и самият човек на фона на тъмната вселената и вечността, характерът на Бог блести с лъчистата си красота като пълна луна в безоблачно нощно небе.

– Така е, – съгласи се Емил.

– Когато четеш разказа за сътворението, какво ти прави впечатление относно Бога? – попита бащата.

– Колко е як, щом може да извика в съществуване това, което не съществуваше.

– Друго?

Емил се замисли.

– Може би Неговата върховна власт, – малко нерешително каза Емил. – Ето, Той Сам Се посъветва да създаде човек по Свой образ и подобие.

– А не усещаш ли Неговата неизследима доброта, която беше разкрита, когато създаде Адам, първия човек? – попита бащата.

– Да и това разбира се, – поклати глава в съгласие Емил.

– Когато четеш Писанието всеки ден ще откриваш по нещо нова за Господа, – бащата потупа сина си по рамото. – Това няма ли да те насърчи да Го хвалиш?

– О, да! Той е прекрасен! Чудесен … – Емил започна да подскача и затанцува из стаята.

Яков излезе от утробата на майка си с ръка върху петата на брата си близнак. Макар и не гласно още тогава, той демонстрираше желанието си:

– Искам първото място.

Каква ирония. Яков започна живота си, както би искал да го изживее. Той се стремеше към по-добра позиция.

Името му означаваше измамник и той бе такъв, поне в началото.

Но Яков имаше една решаваща в живота му среща. Бори се до зазоряване. И като не можа да бъде надвит, бедро му бе изместено.

И тогава Яков поиска от борещия се с него:

– Благослови ме.

И бе благословен:

– Няма да се именуваш вече Яков, но Израил, защото си бил в борба с Бога и с човеци и си надвил.

Не ви ли звучи познато?

Тази история описва точно нас куцащите като Яков.

Ще кажете:

– Аз съм напълно нормален, а не инвалид.

Не бързайте. Всеки от нас се препъва в живота си, а последствията са плачевни.

Да ние не сме инвалиди, но след поредния погром куцаме.

Интересното е, че Бог никога не се отказва от такива куцащи като нас.

Йоханес Брамс се бореше да намери точните думи за музиката, която пишеше.

Тогава през февруари 1865 г. той получава лоша новина:

– Майка ти умира!

Той бе съкрушен, защото не можеше да се види с нея, преди тя да умре.

Смъртта ѝ повлия драматично на Брамс. Борейки се с депресията, той се обърна към музиката, която се опитваше да довърши.

Не бе религиозен човек, но намери вдъхновение в Библията.

Това, което написа стана неговия Германски реквием.

Първото пълно представяне на това произведение се състоя на Разпети петък 1868 г. в Бременската катедрала и имаше голям успех.

Най-трогателният момент беше четвъртата част наречена „Колко са прекрасни жилищата ти“. Този текст, вдъхновен от Псалм 84, описва колко е хубаво да дойдем в Божието присъствие, където намираме мир и почивка.

Така по свой собствен начин Брамс кани слушателите да се съсредоточат върху Бога.

Едно от силните неща на този и други псалми е, че те могат да донесат утеха, когато имаме нужда от насърчение.

Дори нерелигиозен човек като Брамс осъзнава:

– Трябва да се съсредоточа върху Бог, само в Неговото присъствие ще намеря всичко необходимо.

Бог е с нас. Можем да Го призовем по всяко време за всичко, от което имаме нужда.

Нека желанието ни бъде да влезете в присъствието Му, защото Той отнеме всяко бреме и тревога.

Ана Петрова бе лекар и практикуваше в спешна медицинска помощ. Тя работеше на много трудни места, там където мнозина нейни колеги биха се поколебали да отидат.

Бе помогнала на мъж чието лице бе обезобразено от дълбоки белези. Той ги бе получил, когато домът му гореше.

Много я трогна едно седем годишно момиченце. Когато майка му плачеше и притеснена повтаряше:

– Ние сме бежанци. Как ще се оправяме оттук нататък.

То нежно държеше лицето ѝ в ръцете си.

Ана бе забелязала нещо много интересно за людете, които срещаше и го споделяше с близки и познати:

– Тези хора разчитаха само на вярата си, че Бог ще донесе по-добри дни и щастливо бъдеще. И то при такива големи трагедии, мъка и безпомощност.

Бог знае плановете, които е определил за теб. Те няма да ти навредят, а ще ти дадат надежда и бъдеще.

Независимо дали живеем във времена на щедрост или се чувстваме изгнаници и сами днес, можем да се доверим на Божите обещания, че ще Го намерим, когато Го търсим с цялото си сърце.

Каквито и да са нашите обстоятелства, ние наистина ще бъдем намерени от Него.