Един ден Катя и Павел решиха да напишат заявление до директора, да бъдат назначени за негови помощници. Дълго мъдруваха и се потиха над листовете си.

– Нека всеки от нас разкаже за времето, когато е работил особено усилено, – предложи Катя.

И двамата се постараха да се представят от най-добрата си страна, като предварително се уговориха:

– Никакви лъжи, – заяви Павел.

– И никакви преувеличения, – добави напористо Катя.

Директорът бе много впечатлен от заявленията им и ги покани на интервю.

Катя и Павел станаха нервни:

– Как мислиш, какво ли ще бъде, когато застанем пред него? – подпитваше Катя.

– Дали ще задава трудни въпроси? – сериозно се тревожеше Павел.

– Майка каза да не се притесняваме много за въпросите, – сподели Катя, – но като ме познавала добре, ме предупреди, че трябва да внимавам с едно нещо.

– И какво е то? – Павел се напрегна.

– Да се появим навреме. Никакви закъснения.

Павел бе се умислил. Въздъхна тежко:

– За трудолюбието е лесно. Класната ни каза, че не бягаме от труд и изпълняваме всичко, което са поискали от нас, но … как можем да докажем на този човек, че сме надеждни.

– Баща ми казваше: “ Ако искате да покажете надеждност, уверете се, че разполагате с време и материали, за да направите това, което сте казали или обещали“, – вирна нос самодоволно Катя.

– Преди да тръгна за училище старателно проверявам дали имам всичко, от което се нуждаете, независимо дали става въпрос за домашна работа, инструмент или екип за спорта, – заяви Павел.

– Аз съм малко разпиляна, – призна си Катя, – но когато се съсредоточа, намирам бързо това, което ми е необходимо, дори мога да поискам назаем от някой.

Двамата още дълго уточняваха нещата, за които се бяха сетили или други ги бяха предупредили.

Срещата бе утре. какъв щеше да бъде изхода от нея никой не знаеше?!

Владо бе много щастлив. Баща му натовари в колата цялото семейство и потеглиха.

Братята и сестрите му весело шумяха отзад, те предвкусваха неочаквани приключения и посещение на места, където не бях ходили.

Майка им ги смъмряше от време на време:

– По-спокойно, деца. С вашите лудории ще попаднем в канавката.

Те временно се укротяваха. Никой не искаше да пострада и то от катастрофа. Но след това отново започваха със закачките и боричканията си.

Тресящата се кола от смехове, писъци и закани изведнъж спря.

– А сме толкова близо до бензиностанцията, – разочаровано бащата удари волана с ръка.

– Вземи някаква кутия и иди за бензин, – посъветва го съпругата му.

Всички започнаха да ровят и търсят подходящ съд за горивото. Настана голяма суматоха. Стърчаха ръце и крака отвсякъде.

– Ето, намерих, – извика Владо и вдигна нагоре едно бебешко гърне.

Бащата въздъхна, но го взе и потегли към бензиностанцията. Навярно там са се посмели на странния съд, но нали все пак бяха му налели бензин.

Когато се върна бащата внимателно взе да излива скъпоценната течност в резервоара. Беше почти свършил, когато усети, че някой любопитно го наблюдава.

Наблизо бе спряла кола. От нея бе подал глава равин. Той гледаше с интерес работата на бащата.

– Никога не съм споделял вярата ви в Христос, – каза равинът, – но съм изненадан от такава увереност и упование.

Горкият, той не знаеше че в детското гърне наистина имаше бензин.

Малина не беше вече малко момиче. Бе станала красива девойка.

Стаята ѝ бе точно над тази на майка ѝ. През нощта тя видя как светлината от майкината ѝ стая се отразяваше върху дърветата, които растяха под прозореца на Малина.

– О, мама е още будна, – каза си тя.

И слезе на долния етаж с надежда, че ще разговаря няколко минути с майка си, но я завари на колене в молитва.

– Няма смисъл да я чакам да стане, – тихичко прошепна девойката. – Тя може да остане така с часове.

И Малина бързо се върна отново в стаята си.

Настъпи утро. Лъчите на слънцето още не бяха пробили облаците, но вече просветляваше.

Малина се събуди и отново видя, че прозорецът на майка ѝ свети.

– Нима до сега е стояла будна? – Малина бе изненадана.

Слезе долу и завари майка си седнала пред масата изучавайки и сравнявайки няколко превода на Библията.

Книгите бяха разпръснати по масата, а погледа на майка ѝ бе съсредоточен.

Пред нея бе разгърната тетрадка, а в ръката си държеше химикалка. От време на време нещо си отбелязваше върху листа, след което продължаваше да чете.

– Такава е майка ми, – усмихна се Малина. – За нея Христос е първия ѝ приоритет в живота.

Постоянството във всекидневната връзка на майка ѝ с Христос не оставаше незабелязано.

Радостта бе отличителна черта на тази жена. Лицето ѝ я излъчваше. Очите ѝ искряха. Тя бе пример за децата си, близките и познати ѝ.

Всеки, който се запознаеше с нея искаше да има същата връзка с Христос.

Самолетът плуваше в ясното синьо небе. Нямаше облаци, а това улесняваше Пламен да гледа през илюминатора и да се наслаждава на това, която се откриваше отдолу.

Това му бе първото пътуване със самолет и всичко му изглеждаше интересно и някак особено.

Изведнъж Пламен съзря малко езеро. Той побутна майка си и сподели:

– Сигурно там плават деца, но аз не ги виждам. Толкова много искам да ги наблюдавам как се плискат в него.

Майка му се усмихна:

– Сине, височините скриват подробностите. Ако искаш да видиш всички детайли не се качвай на самолет.

Започнаха да се снишават, изглежда скоро щяха да кацнат.

Пламен изпита напрежение в краката си. Имаше чувство, че се спуска по стръмен склон.

Спомените го върнаха назад и той видя Драго до себе си. Бяха пълзели до обяд за да стигнат върха, но сега по нанадолнището им бе много по-трудно.

Тогава приятелят му бе казал:

– Краката на човек не могат да му служат за спирачки. Те са като крилата на птиците. На тях е дадено да се стремят нагоре.

– Да, но човек върви и по равното, – откликна Пламен, готов да спори.

– По гладкия и изравнен път могат да ходят кравите, мулетата и магаретата, – с лека ирония вметна Драго.

– Искаш да кажеш, че на тях им е дадено само да носят товари?

– Да, те не са много взискателни, – добави Драго. – Дай им вода и храна, това на тях им стига. Нямат цел. Нищо не ги терзае.

– И какво излиза? – Пламен бе озадачен. – За човека не е привично да слиза надолу и да върви по равното?!

– Само нагоре, – Драго непоколебимо вдигна ръце.

„Присъщо за мечтател и откривател“ – помисли си Пламен.

Влакът се носеше към поредната гара. Изведнъж кондукторът забеляза на релсите някакъв предмет.

– Там има дете! – Извика той, като сочеше с ръка към релсите.

Ема бе почти на годинка. Майка ѝ засаждаше цветя.

На детето му доскуча и то реши да се поразходи. Така то стигна до релсите …

Кондукторът се спусна към предната част на двигателя. Едва се държеше за леко издадената част отпред.

Когато достигна детето леко го избута с крак, далеч от опасността. След, което скочи от влака и прегърна Ема.

Детето бе получило леко порязване на главата и устната му бе подута.

То не осъзнаваше какво точно бе станало. Навременната намеса го спаси от сигурна смърт.

Бог бдеше върху това дете, затова то бе спасено.

Понякога така се случва и в живота ни.

Бог ни тласка или побутва, за да ни спаси от катастрофа, която не виждаме и не подозираме, че съществува.

Но Той е точно там, за да ни вземе на ръце, когато се нуждаем от помощ.