Как ще прекарат лятната ваканция децата ни? В гори, паркове, в планини сред природата или в задушните и затворените пространства на градските апартаменти с конзоли, таблети и телевизори? Аз определено гласуват за първия вариант.
Британско изследване, проведено от Националния тръст по здравеопазването е публикувало страшни за мен цифрите: при децата часовете насаме с природата бързо намаляват. Те прекарват повече време между четирите стени на жилището си или във вътрешността на превозното средство, особено при задръствания.
За растящото поколение природата е една абстракция, а не реалност. Много деца не искат да идат сред природата, защото там „има много комари, бобулечки, които ги хапят и няма Интернет“.
Желанието за разходка е изместено от предпочитанието да се седи в социалните мрежи. Командата: „Марш в стаята си!“ вече не е наказание, защото там има множество мигащи устройства и връзка с Интернет.
Това „дисконектване“ на природата влияе отрицателно, както на физическото, така и на психическото здраве. Как изолацията от природата ще повлияе на растежа, вече може да се прогнозира, но нищо добро не се очаква в това.
Разбира се, това не е никаква медицинска диагноза, но точно описва това, което виждаме навсякъде: природата престава да бъде „майка“, „учител“, „детски кът“.

Какво ви тревожи и не ви дава спокойствие? Навярно ще кажете: „Нищо“.
Но всеки от нас има нещо, което го тревожи, не му дава мира. Обикновено това са мислите за настоящето и най-вече за миналото, в което се осъждаме и не можем да си простим.
Единственото, от което трябва да се боим е Бог. Нужно е да осъзнаем Неговото присъствие.
Майката винаги присъства в съзнанието на детето си, дори и когато то не мисли специално за нея. Така трябва и ние да живеем, да се движим и да съществуваме в Бога.
Ако Бог е винаги с нас навсякъде, в нас не може да проникне нищо, нито безпокойство, нито мъка, нито вълнения…. Осъзнавайки това разбираме, защо Нащият Баща толкова сериозно говори за греха на безпокойството и опасенията.
Как може да не Му се доверяваме, когато Той ни е оградил отвсякъде? Ако Бог е навсякъде с нас, ние имаме надеждна броня срещу всички атаки на врага.
В скръб, в недоразумение, при клевета, във всяко подобно нещо, ако нашият живот е скрит с Христос в Бога, Той ще ни пази. Ние сами се лишаваме от това чудно откровение, а трябва непрестанно да общуваме с Бога.
„Бог е нам прибежище“  и нищо не може да проникне през тези стени, ако ние сами не позволим това.

При кладенеца се събрали три жени. Две от тях се надпреварвали да хвалят синовете си. Едната казвала:
– Моя син е най-красивия. Силен е повече от всички други. И по мъдрост надминава връстниците си.
Другата жена още повече хвалила сина си, а третата  стояла и мълчала. Другите две жени я попитали:
– Защо мълчиш?
А тя казала:
– Моят син е обикновен, в него няма нищо особено.
Тръгнали жените с тежките кофи към къщи, а на среща им синовете им.
Синът на първата се премятал през глава, ходел на ръце, вдигал тежки камъни. А майка му се радва, гледа го и казвала:
– Какъв е само, а?!
Синът на втората застанал на средата на пътя запял като славей и започнал да танцува. Майка му го гледала доволна и щастлива.
А синът на третата притичал до майка си, взел кофите и ги понесъл към къщи.
Наблизо минавал старец. Двете жени се приближили до него и го помолили да отсъди, кой от синовете е най-добрият.
Старецът казал:
– А къде са вашите синове, аз видях само един, – и посочил този който отнасял пълните кофи.

Лято. Майка и малката ѝ дъщеричка се разхождат в Ботаническата градина. Момиченцето е весело със сламена коса, в която се отразяват лъчите на слънцето, а майката натежала от плода, вероятно в последния месец, бавно пристъпя след детето.
Изведнъж заваля топъл летен дъжд. Майката извади от чантата си голям пъстър чадър и го отвори. Двете с малката прескачайки току що образувалите се локви, се насочиха към изхода на градината. Момиченцето пухти, опитва се да върви в синхрон с майка си.
– Мамо, рамото ми се намокри, – казва детето.
– Прегърни ме през кръста и се дръж по-плътно до мен, – посъветва го майката.
Момиченцето спря рязко. Направи една крачка назад и внимателно огледа майка си, буквално от главата до петите.
На жената ѝ стана някак неудобно. Почувства се като бременна ученичка застанала пред майка си. В едната ѝ ръка чадъра, а с другата се опитва да пооправи блузата си върху издутия корем.
– Какво се е случило? – попи тя дъщеря си.
– Мамо, …., а къде ти е талията?

Майката пак е притеснена. Тези нейни синове, постоянно и устройват поредица порции от „радост“.
Виждайки, че големият ѝ син се мотае още в стаята си, му кресна:
– Петре, ако закъснееш за обяда, ще мълиш през цялото време.
Разбира се пак закъсня.
Той плахо повдигна очи и  едва каза:
– Мам …
– Нито дума повече!
Детето се опита да привлече вниманието ѝ:
– Там ….
Вече на предела на силите си тя го погледна заплашително, а гласът ѝ отекна като плесница:
– Мълчи!
След приключване на обяда, майка се обръща вече по-спокойно към сина си:
– Какво искаше да ми кажеш?
– Пълна тъпотия, – изригва като вулкан момчето. – В стаята брат ми пълни чорапите на татко с майонеза ….