Притъмняваше. На запад се издигаше облият купол на катедралата, изпъкващ на тъмни хоризонт, който пламтеше в червено, което постепенно избледняваше към виолетово и сиво. В тази част от деня минувачите намаляваха.

Заникът бавно гаснеше като преливаше в различни цветове и форми, някак тайнствено. Кола пресече площада и спря. От нея слезе млада жена. Здрачът обагряше бялата ѝ кожата в гълъбово, а очите и косите ѝ тънеха в мрак.

Носът ѝ бе прав и дълъг. Челото ѝ бе широко и необичайно високо. Брадичката ѝ бе заострена, но челюстите и бузите ѝ бяха изискано оформени.

Тя бе много красива, но здрача омекотяваше формите ѝ. Придаваше ѝ някакви призрачни черти. Сякаш се топеше във въздуха. Не можеше да се разбере къде са сенките и от къде започва тя.

В очите ѝ имаше прикрита радост. Те криеха някаква тайна. Усмивката ѝ изразяваше намек за прикрити кроежи.

Походката ѝ бе решителна. А начина, по който се оглеждаше говореше за тайнственост и загадъчност. На оскъдната светлина от време на време се забелязваше проблясък на страх в очите ѝ.

Тя побърза до страничната врата на близката сграда и настойчиво почука, а след това се отдръпна в сенките. Вратата се отвори със скърцане. Погледа ѝ веднага се насочи към отворената порта.

Там стоеше мъж. Тялото му изцяло бе скрито в сенките. Тя го погледна и засия. Мъжът протегна ръце към нея. Двамата се забързаха един към друг и вплетоха телата си.

Последните лъчи на деня обгърнаха двойката. Те изглеждаха като едно цяло. Воала на любовта бе обгърнал сърцата им и те се радваха един на друг.

Катя и Минчев дълго мълчаха.Години наред Минчев бе живял без истинска любов в семейството си.

Поради младежкият си егоизъм, фантазьорство и самонадеяност, дъщеря му Даря малко се интересуваше от него.

Тя бе лекомислена и коравосърдечна, нещо характерно за новото поколение. Беше готова да го понася, стига да ѝ плаща разноските в училището, където с такива като нея си губеше времето, под предлог, че изучава изкуство.

Същото беше и със съпругата му Ана. Отношенията им бяха почтени, но студени. Минчев ненавиждаше мъжете, които се оплакват, че са недооценени и неразбрани. Той осъзнаваше недостатъците си и бе направил всичко, за да поддържа добри и приятелски отношения с Ана.

Но едва сега осъзнаваше, колко безжизнен, апатичен и безчувствен бе брака му. Много бързо му се бяха изпарили младежките илюзии за любовта.

Бракът за Ана отдавна бе станал не някакво изпитание, а безкрайна досада. Заедно с охлаждането помежду им у нея се увеличи егоизма ѝ.

Минчев често трябваше да търпи капризите ѝ, нейните оплаквания и цупения. Тя имаше вятърничави идеи, често ѝ липсваше всякаква логика. Ана не се интересуваше от работата на съпруга си. Избухванията и неоправдания ѝ гняв опъваха, както нейните така и неговите нерви.

„Колко различна е – си мислеше Минчев – тази млада жена“.

Катя седеше край огъня, спокойно отпуснала ръце. Тя предлагаше сърдечност и очакваше да ѝ отвърнат със същото. В нея се долавяше отзивчивост и разбирателство.

Минчев напоследък имаше неприятности в работата си и искаше да поговори с някого за това, но да говори с Ана беше невъзможно.

Той усещаше, че това влечение към Катя е  мекушавост и слабост в характера му, но не можеше да го подтисне. В него имаше копнеж за нежност и равновесие, което можеше да намери у Катя. Това бяха неща, които му липсваха толкова много.

Но Минчев знаеше едно, той бе честен човек и не би злоупотребил с доверието нито на Катя, нито на Ана. Въпреки че нещата бяха толкова непоносими за него …..

На хората сякаш не им достигат парковете и цветните лехи. На много тераси и покриви можете да видите не само цветя, но и дървета, дори цели градини.

Това не се прави само от любов към природата.

Един предприемчив китаец си купил мезонет на 18-я етаж. Достроил над себе си още няколко етажа, за да скрие пищната си градина.

Но не му провървяло, развикали се съседите. Страхували се за безопасността си, поради достроените нагоре етажи.

За това пък към градините никой няма нищо против. Те зеленеят навсякъде само очи да повдигнеш нагоре.

До скоро дървета и мини градини по покривите се срещаха само в Ню Йорк, но вече не е така. Урбанизацията притиска хората, а те имат нужда от повече зеленина и красота.

На снимката виждате куче, което носи в устата си новородено, без да го нарани.

По-късно се изяснило, че детето е било хвърлено в кофата за боклук на улицата.

Кучето го намерило. Внимателно го взело и го занесло до прага на най-близката къща.

Живеещите там, като видели новороденото веднага се обадили в близката болница, където на детето веднага му била оказана помощ.

Благодарение на четириногата спасителка детето е останало живо.

В тези животни, които ние ежедневно изтребваме и тровим, има много повече състрадание и любов, отколкото ние към собствените си деца.

Луната бе станала червена като слънцето. Младият есей дойде да работи в гълъбарниците. Тъй като правилата на есеите бяха много строги и на мъжете им не бе позволено да докосват жена, която не е от семейството им, младежът Аарон, често работеше сам в малкия гълъбарник.

Въпреки това скоро се сприятели със Сара и двамата разговаряха с часове. Аарон бе само няколко години по-голям от нея. Бе благовъзпитан и красноречив. Заради това се ползваше с добра репутация, беше честен във всичко.

Двамата млади, които имаха толкова малко общо помежду си, често сядаха заедно по време на обедната почивка. Аарон говореше, а момичето слушаше, сякаш всичко, което той ѝ казваше, бе като просветление за нея.

– Идва Края на дните, – казваше Аарон, –  и хората от нашата  общност се подготвят, като признаваха греховете си. Следват пътя на светлината и принасят земния си живот в дар на Адонай. Ние няма да се бием срещу римляните, защото този свят, в който живеем, не е краят за нас. Ще възкръснем след смъртта си и ще засияем отново.

Сара бе сериозно момиче, по-зряло в сравнение с връстниците си, отговорно и ученолюбиво дете. Майка ѝ я бе научила да чете на арамейски и иврит.

Аарон бе впечатлен от нея и то с основание. Тя бе не само умна, но и красива. Освен това притежаваше чисто сърце. Не след дълго те започнаха да идват в гълъбарника по-рано от другите, така че разговорите им да започват веднага след като Аарон приключеше със сутрешната си молитва. Шепнеха си още от изгрева на слънцето. Този шепот стана мост между двамата.

Като другите в тяхната общност Аарон се обличаше само в бяло, а косата му бе сплетена на плитка. Той не носеше сандали, защото хората като него вярваха, че трябва да влязат боси в небесното царство и да изчакат там, докато светът бъде възкресен след Края на дните.

Аарон бе спокоен, усърден работник, учен мъж, който не се боеше да изцапа ръцете си. Бе дошъл да работи на гълъбарниците, защото вярваше, че усърдната работа и славенето на Бог вървят ръка за ръка.

Макар да бе млад, пишеше върху пергаментовите свитъци заедно със старейшините.Възрастните мъже от общността им казваха за него:

-, Буквите му са толкова красиви, че ангелите надничат над рамото му, за да им се наслаждават. Толкова е благочестив, че мастилото от бадемово масло, с което пише, се превръща в кръв и изглежда червено на страниците.

Бе решено, че той ще заеме мястото на главния старейшината, когато общността им почувства нужда от нов водач. Аарон и ръководителят на общността често седяха един до друг, опрели глави, потънали в размишления или молитва.

Майката на Сара Шела скоро започна да проявява недоволство от новия помощник. Пращаше го постоянно да работи в най-отдалечения гълъбарник, в който имаше място само за един човек, но Сара постоянно ходеше да му помага в това тясно пространство. Шела следеше внимателно Аарон с присвити очи и все по-често на лицето ѝ падаше сянка.

Един следобед, когато Сара се прибра, за да приготви леща и маслини, Шела отпрати Аарон.

– Можеш да си тръгнеш веднага – каза тя на есея. – Няма причина да оставаш повече днес.

– Нима не полагам достатъчно усилия? – изненада се Аарон. – Какво съм сбъркал?

– Няма никакъв проблем с работата ти – отговори Шела.- Просто нямаме нужда от теб тук.

Когато Аарон си тръгна Шела каза на жената до нея:

– Ако беше твоя дъщеря, и ти щеше да направиш същото.

Тя се боеше от привличането между Аарон и Сара. Не желаеше този мъж да бъде избраник на дъщеря ѝ. Аарон бе прекалено благочестив, за да вижда нещо друго, освен Бог и себе си.

Истината бе, че жената, която избереше, нямаше да ходи редом с него, а щеше да го следва, покорно свела глава.

Когато Сара се върна с храната, се изненада, че Аарон го няма. Лицето ѝ поруменя издайнически, докато се оглеждаше за него. Вдигна очи към майка си с огорчение и каза много тихо:

– Тя го отпрати, за да ми направи напук. Жестока е. Мисли само за това, което на нея ѝ се иска.

–  Тя ти е майка, – опита се да я успокои една от жените.

Сара свъси вежди.

– Майка, която не се интересува от щастието на дъщеря си .

Жените разбираха, че момичето е ядосано, за това грешеше относно майка си. Аарон не беше подходящ за нея.

За него казваха, че може да се моли без прекъсване, по цял ден, до появата на първата звезда на нощното небе.

– Виж как живеят есеите, – опита се да я смири една от жените. – Едва ли някоя майка ще иска за детето си живота, който водят жените на есеите. Живот, изпълнен с покорство, бедност и саможертва.

Всички виждаха какво ще бъде бъдещето на Сара, ако избереше да тръгне по този път, но тя самата не го осъзнаваше. Излезе намусена, измъкна се през тежките дървена порта, въпреки че не бе довършила работата си.

Шела тръгна след нея, но беше прекалено късно. Никъде не можа да открие Сара. Тя бе последвала Аарон до каменната плевня на есеите.

Сара беше послушно момиче, но сега бе решила да отдаде верността си на друг.  Какво можеше да направи Шела? Тя бе само майка, чието сърце бе разбито от неразумната постъпка на детето ѝ.

– Тя ще се върне, – опита се да ѝ даде някаква надежда една от жените.

Шела поклати глава. Бе достатъчно веща в пътищата на любовта, за да разпознае мрежата ѝ, дори сред мъждивата светлина на идващата вечер.

– Грешиш, – каза Шела с глас изпълнен с болка. – Тя вече си отиде.