Това бе доста отдалечено село и най-лошото бе, че до него се достига по път осеян с дупки.

Хората от там настоятелно умоляваха властите:

– Ремонтирайте единствения път до селото ни.

И молбите им скоро бяха чути.

Изпълнителите на ремонта се хвалеха:

– Използвали сме най-новите немски технологии.

Но радостта на селяните, че се появи гладък асфалт вместо осеяния с дупки път, не трая дълго.

Те скоро откриха лъжата на тези, които бяха извършили ремонта.

Върху дупките бе сложено платно като килим, а отгоре му бе поставен тънък слой асфалт.

За хората от селото не беше трудно да вдигнат това така наречено „асфалтово“ пътно платно с голи ръце.

Измамени, те поискаха наказание на всички виновни за фалшификацията и настояха за нов ремонт.

Явно е, че асфалтовият им килим няма да издържи дълго.

Една възрастна жена се приближи до гишето и се обърна към Марин, един от служителите в пощата:

– Бихте ли ме обслужили вие? Не искам да го прави тя …

И направи гримаса на отвращение.

Аля бе от ромски произход и това не бе първото ѝ отхвърляне от човек, но думите на тази жена я жегнаха.

Колегът ѝ Марин пое гишето, а тя се отдели в задната стаичка.

– Не приемам тази лъжа, – затрепери гласът на Аля. – Аз не съм мръсна, …. Зная коя съм в Христос.

Тя избърса сълзите си и вдигна гордо глава:

– Аз съм скъпоценна и съм Негова.

Аля въздъхна:

– Колко е тъжно, че много ценни хора не осъзнават стойността си, защото са повярвали на лъжите изречени от родител, съпруг, колега, познат или случаен човек.

Мир и спокойствие царяха в сърцето ѝ.

В каквато и ситуация да попаднете, не разрешавайте на врага да проникне във вас и да ви събори!

Позволи думите на нашия Месия да проникнат в душата ви и да ви дадат надежда.

Срещата между Васко и Дамян стана случайно. Дълго време двамата не бяха се виждали, а по-рано често беседваха и разнищваха злободневни въпроси.

Сега обмениха информация за изминалите години и … Васко започна отново да чопли, както преди:

– Възприемаме се като много важни и далновидни.

– Така е, – съгласи се Дамян, – Вярваме в научни теории, четем списания изпълнили страниците си с новите постижения на нашето време.

– Ех, – въздъхна Васко, – тайно или явно се присламчваме към твърдението, че човечеството е еволюирало интелектуално и че сме много по-добри от нашите простодушни, суеверни предци.

– Присмиваме им се, че са се кланяли на създадените от тях богове. А ние какво правим?

Васко плесна с длан коляното си и добави:

– Ние се покланяме на по-фини, но също толкова фалшиви богове. Като започнем с работохолизма ….

– Нима безкрайните ни напъвания ще ни донесат някакво удовлетворение?

Васко продължи да изброява:

– Легализма ….

– Да бе, да се представяш за по-добър, отколкото си и да се представяш безупречно, сякаш това ще ти донесе мир в душата, – махна с ръка Дамян.

– Интелектуализма …., – тъй като този път Дамян си замълча Васко продължи. – Дали наистина сме толкова умни, колкото се мислим?!

– Да не говорим за материализма, – плесна с ръце Дамян. – Някакво си там притежание ще ни донесе голяма радост. Как ли пък не?!

– Започваме да се покланяме на фалшиви богове, – поклати глава Васко, – когато разменим истината с лъжата.

– Истината на Библията не се променя с обстоятелствата в живота ни, – наблегна Дамян.

– По-скоро тя разкрива и отстранява всяка лъжа.

– Да, – съгласи се Дамян, – само Истината ще ни направи свободни.

Двамата стари приятели трябваше вече да се разделят, защото и времето напредна, но си обещаха пак да се видят отново и да си поговорят по-дълго.

Димитрина се бе свила в един от ъглите на старата къща в техния двор и плачеше. Така я откри майка ѝ.

Тя погали дъщеря си по главата и каза:

– Защо се тревожиш толкова? Ти не можеш да я видиш, но се води битка за твоето сърце.

– Никой не го е еня за мен, – изхлипа Димитрина.

– Това е война на два свята, – каза майката, след което поясни, – от една страна сатана с армията си работи неуморно, за да всее страх и безпокойство в сърцето ти. Те изсмукват надеждата ти в Божите обещания, като подхранват сърцето ти с лъжи и тревоги.

– Но нали сме деца на Бога, – Димитрина вдигна разплаканите си очи към майка си, – как можем да се страхуваме и безпокоим? Нали Исус дойде, за да ни даде живот и то в изобилие?!

Майка ѝ се усмихна:

– Правилно го каза. Разбери безпокойството и страхът нямат място там, където обитава Господ. Сатана няма власт над нас. Неговите планове не са съпоставими с Божите. Бог те обича ….

– И всеки ден се бори за нас, – възкликна радостно Димитрина.

– Бог е в контрол на нещата, за това можем да Му се доверим.

И двете се прегърнаха.

Нека не позволяваме на мъглата от паника да замъгли погледа ни спрямо Божите обещания.

Мъглата превари смрачаването. Усещаше се влага, хората потръпваха от студеното докосване. Навсякъде бе мокро сякаш бе валяло.

Соня седеше в стаята си и не бързаше да светне лампата.

– Някога ще бъда ли достатъчна, – разсъждаваше тя на глас, – за другите , но по-важно е за себе си? Едва ли …

Тя често чуваше хора, да ѝ казват:

– Ти не знаеш достатъчно, за да направиш това.

– Не си достатъчно подготвена, защо се напъваш?

– Нямаш способности, за да го извършиш.

Обобщаващо тези гласове гласяха само едно:

– Ти не си достатъчна.

– Това истина ли е или са поредните малки лъжи? – питаше се Соня.

Всеки иска да знае истината, най-вече за себе си.

Тя падна на колене и извика:

– Господи, помогни ми да разбера … – и замря.

Той бе напълно честен с нея:

– Ти не си достатъчна и никога няма да бъдеш такава, но …

– Но, – повтори Соня с крехка надежда.

– Исус е достатъчен. Чрез Него можеш да вървиш уверено напред и да правиш всичко, което не можеш, за да изпълниш волята Ми.

Исус е платил повече от достатъчно за всеки от нас, за цяла вечност.