Изключително тежките наказания са наречени драконовски.

Митичнитите дракони тук нямат нищо общо.

Изразът се е появил благодарение на един от най-древните правни кодекси, въведени от атинянина Драконт.

В тези закони най-популярното наказание е било смъртното, дори за такива провинения като кражба на плодове или обида на длъжностно лице.

Генади лежеше в леглото. Той се възстановяваше след инфаркт. Беше тъжен и постоянно склонен към депресия.

Веднъж го посети старият му приятел Благой.

– Вече не мога да се концентрирам върху никакъв разговор, книга или телевизионна програма за повече от 15 минути, – оплака се Генади на приятеля си.

– Ти си християнин, – каза доста сурово Благой. – Вярващите не трябва да се депресират. Те трябва да живеят пълноценно, независимо от обстоятелствата.

– Вярвам, че авторът на псалом 42 е бил депресиран, – усмихна се Генади. – Този псалм е поетичен израз, на това което изпитвам. Двамата с псалмиста изплакваме пред Бога една и съща болка.

Двамата стари приятели замълчаха.

– Сърцето ми е празно, – едва не изплака Генади. – Живея само със спомените и копнея да почувствам Божията сила отново.

– Но там в края на този псалм се казва: „Надявай се на Бога; аз още ще Го славословя; Той е помощ на лицето ми о, Бог мой“, – каза тихо Благой.

– Това ли е всичко? Това ли е отговорът? – опита се да се надигне от леглото Генади. – Изглежда много просто.

Приятелят му въздъхна и само вдигна рамене. След това добави:

– Опитай! Нищо не губиш от това.

След като Благой си тръгна, Генади най-напред неуверено, а след това все по-смело започна да възхваля Господа.

Изведнъж самият той осъзна: „Дори, когато мисля, че ме е изоставил, Бог е близо до мен и ме закриля със Своята любов“.

Във вторник Гена показа на Василка една снимка, която се бе измачкала и не се виждаше лицето на човека, който бе сниман на нея.

Тя явно бе натъжена. Обърна се към приятелката. С много болка и съжаление каза:

– Как ли се е смачкала? Знаеш ли колко много държа на нея?!

Василка реши да ѝ помогне.

– Мога да я поправя. Ще я сканирам на компютъра си. След това ще използвам една специална програма и ще поправя пораженията. Не е трудно да е направи, само трябва да знаеш как..

Гена се усмихна обнадеждена.

– Това е като безпорядъкът и бъркотията в живота ни, – каза тя. – Какво може да ги поправи?

– Задачата е доста по-трудна в сравнение с възстановяването на една стара снимка, но има едно мощно средство, което винаги може да ни помогне.

– Кое е то?

– Исус ни е дал прошката си. Чрез Христос всичко, което е помрачило нашия истински образ, е отстранено с Божията благодат и дара на прошката. Освен това, Христос ни е призовал да използваме целителния дар на прошката при отношенията с другите. Благодарение на силата на прошката можем да живеем без горчивина от нараняванията и всичко, което ни отделя от другите.

– Колко е хубаво, че имаме, кой да ни помага да поправим нещата, – възкликна Гена.

– Трябва да сме благодарни на Бога, – усмихна се Василка, – за прошката, благодатта, която ни изцерява и премахването на разделенията.

През Първата световна война много млади хора заминаха на фронта. Методи бе един от тях. Едва бе набол мъх по лицето му, а вече носеше пушка.

Един ден той бе изненадан от избухнал край него снаряд, който буквално го зарови. Намериха го в окаяно състояние. Бе откаран веднага в болницата.

Раздробените му ръце и крака бяха ампутирани. Бе останал сляп и глух.

Дойде майка му в болницата да го види. Тя бе силно разтърсена, когато водя сина си. Той представляваше куп безпомощна маса.

– Как да му се обадя? – плахо прошепна майката.

Любовта е много изобретателна. И тя го целуна няколко пъти. Нещастният младеж се обърна и попита:

– Мамо, ти ли си? Ако си ти целуни ме още веднъж.

С насълзени очи, без да издава глас, тя го целуна няколко пъти.

– Мамо, това си ти, – простена Методи. – Убий ме , мамо! Ти си ми дала живот, ти имаш право да ми го отнемеш. Убий ме, защо да живея?!

А майката продължи да го целува.

Тогава Методи каза:

– Мамо, още ли ме обича’? Нима не ме презираш? Виж, аз съм само един труп. Безжизнен човек, от който няма полза.

Майката продължи да целува и гали сина си, въпреки болката и напиращите горчиви сълзи.

Методи въздъхна дълбоко:

– Мамо, аз съм готов да живея, защото ти ме обичаш……

Защо живеем на тази земя? Защото знаем, че някой ни обича и можем да бъдем полезни. Живот без любов не е живот. Каквото е водата за пресъхналата земя, това е любовта за душата на човека.

Вечният живот е познаване на вечната любов.

Кирил е само на четири години, но вече носи очила. Той не се притеснява, като по-големия си брат Сашо, че другите ще му се смеят и ще му викат „Цайс“. Напротив Кирил е много горд с тях. А защо ли?

– Те подобряват виждането ми, – казваше малкото момче и ги носеше с желание.

Но един ден ги свали и ги подаде на баба си, като каза:

– Не искам да ги нося. С тях не виждам нищо.

Баба му Мария се учуди, затова ги взе и погледна през тях. Възрастната жена веднага разбра каква е причината.

– Естествено е, да не виждаш нищо. Целите са в петна. Трябва да се почистят.

Кирил погледна изненадано баба си:

– Не знаех, че трябва да се чистят, мислех, че са се развалили.

Бабата взе една кърпа и внимателно започна да изтърква стъклата на очилата.

– Бабо, – изведнъж се намеси Сашо, който стана свидетел на инцидента, – така фарисеят Симон гледаше грешницата, която помаза нозете на Исус, през замъглените от предразсъдъци и презрение „очила“.

– Да, – съгласи се баба Мария, – вместо да види промяната в нея, породена от Божията милост, той я осъди като грешница, която не заслужава прошка.

– Колко по-различно гледаше на нея Исус, – каза бащата на Кирил и Сашо. – Той я виждаше като Божие дете, любяща и състрадателна жена, като човек притежаващ голяма вяра.

– Често начинът, по който гледаме другите, – въздъхна тъжно баба Мария, – се определя от изкуствено създадени предубеждения. Христос иска да виждаме всеки като Божие дете.

– Да, – съгласи се бащата на момчетата, – Той ни призовава да обичаме, а не да съдим.

– Бабо, – протегна ръка към вече изчистените очила Кирил, – благодаря ти, че ги почисти. Ето аз не се погрижих за тях и те вече не желаеха да ми служат.

Малкото момче внимателно ги взе, огледа ги, а когато отново ги постави, широка усмивка заля лицето му.