Веска се присегна към книгата, която лежеше на масата.

– Ще ми прочетеш ли нещо? – Попи тя Панчо. – Нека да бъде нещо вълнуващо.

– Защо не, – реагира вяло той.

– Тогава какво чакаш? Започвай, – усмихна му се Веска.

– Не мога, – на лицето му се изписа тъга.

– Глупост говориш, – разтърси глава Веска. – Как тъй не можеш? От мен ли се срамуваш? Давай не се стеснявай …

– Страдам от словесна слепота, – измърмори гузно Панчо.

Веска започна да премигва нервно.

– Извинявай …., но нали каза …. и аз си помислих ….

Тя не успя да довърши. Тишината натежа между двамата.

– Мога да чета, – изстена Панчо.

– Нали не виждаш …. думите?

– Виждам ги, – въздъхна Панчо, – но понякога буквите се разместват пред очите ми и се налага да повтарям някои части от текста.

На устата на Веска се бе оформило едно беззвучно „О!“

Изведнъж тя се размърда неспокойно, впери поглед в Панчо и тихо попита:

– Как разбираш, че грешиш?

– Най-често получилата се дума няма смисъл.

– А ако има близък звуков състав?

– Тогава откривам грешката по-късно, – засмя се Панчо. – И за беда разбирам, че съм прочел разказ, съвсем различен от този в книгата. Просто казано получавам бонус – два разказа вместо един.

Веска се разсмя звънко. Панчо също започна да се смее и то доста високо.

Той не веднъж бе обяснявал, че има дислексия, но за първи път някой искаше да разбере, какво точно представлява това нарушение.

– Щом не можеш да четеш, тогава ми разкажи това, което си прочел, – предложи Веска.

И Панчо започна, а тя се потопи в потока от думи, който той изричаше. Той бе добър разказвач.

Деси не можеше да сдържи сълзите си и тихо заплака. Майка ѝ отиде при нея и я прегърна.

Тя бе чула грозния възглас на едно надменно момиче, което бе минало край тях:

– Колко е дебела, – бе се изсмяло момичето. – Освен това е и грозна. Как може с такова телосложение и лице да се мярка пред хората.

Майката на Деси настигна момичето и се обърна със спокоен глас към него:

– Не е любезно да говориш така. Това е неучтиво и грубо. Извини се на дъщеря ми.

Внезапно към майката на Деси и надменното момиче приближи една жена, която веднага се развика:

– Не закачай дъщеря ми. Тя е казала самата истина. Защо трябва да се преструва?

Жената хвана демонстративно дъщеря си за ръката и без угризение, колко дълбоко е наранено друго дете, сърдита си тръгна.

– Това момиче ще израсне с мисълта, че няма да има последствия за негативното му поведение. Колко жалко – поклати глава майката на Деси.

– Мамо, – Деси се притисна към майка си и я прегърна, – тя не е лошо момиче, просто така са я научили.

Не е лесно да си родител. Особено за тези, които стават такива без да желаят това.

Никой не носи отговорност за неуспеха във възпитанието на вашите деца, скъпи родители, освен вас.

Денят си отиваше. Светлината намаляваше, но Жан продължаваше да върти в ръцете си една снимка и внимателно да се взира в детайлите ѝ.

На нея бяха двама възрастни хора, които той познаваше много добре.

В последните години мъжът се разболя тежко и доста се залежа. Въпреки заболяването си, той заяви твърдо:

– Ако ще мра по-добре в къщи да бъде. Не искам да отивам в болницата.

Тялото му бе безпомощно. Заболяването бе унищожило мускулите му.

Да, той бе слаб и немощен, но постоянно търсеше с поглед жена си.

Усещайки, че я дири, тя веднага отиваше при него и всеотдайно се грижеше за съпруга си. Гледаше нищо да не му липсва и да му е удобно.

Бръснеше го, къпеше го, хранеше го с лъжичка и внимателно поднасяше чаша към устата му, за да пие. Миеше лицето му и чистеше зъбите му.

Може би ще си кажете:

– Та той е почти труп. Защо са необходими толкова грижи за него.

Когато човек обича, той дава всичко за любимия си.

Жан гледаше двамата старци и шепнеше:

– Каква самоотверженост. Какъв пример за слуга.

А нима Исус не ни остави такъв образец за подражание?!

Много години бяха минали и косите на Филип бяха вече побелели.

Край него често се събираха внуците и правнуците и му задаваха интересни въпроси.

– Колко са малки, – казваше си той, – а любопитството им няма край. И аз съм бил дете, но все бях на работа с нашите на полето и не оставаше време да споделя или да попитам възрастните край мен.

Днес децата отново бяха го наобиколили:

– Дядо, – изправи се малкия Кольо, – какво те е направило най-щастливия мъж на тази земя?

– О, много неща, но едва накрая осъзнах какво е да бъдеш истински щастлив.

– Разкажи, разкажи, – заподскачаха децата въодушевено край него.

Филип се загледа в далечината и се върна назад във времето. Видя се млад човек, изпълнен с амбиции и мечти.

– В младежките си години бях решил да стана богат. Смятах, че ако имам много пари и си угаждам на всичко, ще бъда щастлив. Имах възможност за това и започнах да трупам, но един ден осъзнах, че това е само временен блясък. Парите и вещите, които бях събрал, не траяха дълго.

– Дядо, – обади се Миле, – аз също искам да стана богат. Желая да имам повече, но не за себе си, а да го раздавам на тези, които нямат какво да ядат и да облекат. Виждал съм много хора, увити в единствената си дреха и някакви парцали да спят на улицата.

– Мъдро си решил, момчето ми, – отбеляза старецът. – Егоизмът никого не е направил щастлив.

– А после? – Васко нетърпеливо подкани дядо си.

– След това дойдоха големите проекти, – продължи Филип. – Купувах петролни кладенци, копаех нови. Имах кораби, въртях търговия с много страни по света, но и това не ми донесе радост.

– Как намери истинското щастие? – тънкото гласче на Милена едва се чу между другите.

– Научих, че в един дом деца се нуждаят от инвалидни колички, – Филип се усмихна при този спомен. – И аз на драго сърце дадох пари за тези колички. Приятелят ми Весо ме помоли: „Ела с мен в този дом“. Аз най- напред се дърпах, но той успя да ме уговори.

– Дядо, колко колички купи? – попита Пепи.

– Не си спомням, – отговори старецът, – но там давах на децата количките със собствените си ръце. Виждах радост и задоволство в очите ми. Всеки сядаше в количката си, движеше се и се забавляваше с останалите.

– И на мен ми е ставало хубаво, когато съм успявала на някого да помогна, – усмихна се смутено Мими.

Очите на Филип се насълзиха и той продължи да разказва с разтреперан глас:

– Когато си тръгвахме, едно малко момче ме хвана за крака. Попитах го: „Имаш ли нужда от нещо друго?“Това, което ми отговори това дете силно ме разтърси …..

Филип пое дълбоко въздух, за да се успокои.

– То ми каза: „Искам да запомня лицето ви, така че когато отида на небето, да ви разпозная и да ви благодаря още веднъж“.

Сълзите неудържимо се стичаха по лицето на Филип. Той вече не можеше да говори. Споменът го бе развълнувал доста силно.

Тези от внуците му, които бяха близо до него го прегърнаха.

– Дядо, – тихо каза Тони, – вярвам, че тогава си бил най-щастливия човек на земята.

Катя и Павел дойдоха преди уреченото време. Те стояха пред кабинета на директора и очакваха да ги повикат.

В точния час вратата се отвори и двамата ясно чуха:

– Заповядайте.

Катя бързо се шмугна и се настани на един стол в ъгъла на стаята.

Павел влезе в просторния кабинет и се почувства неуверен. Той започна нервно да потупва с крак по килима.

– Исках да се срещнем, – каза директорът. – Харесах заявленията ви и поисках да се запозная с вас.

– Благодаря, – смънка Павел, но след такова насърчаващо посрещане той се почувства по-уверен.

Катя бе навела глава, кръстосала бе крака под стола и мълчеше.

– Защо поискахте да станете мои помощници? – попита директорът.

– Да бъдеш заместник директор изглежда доста забавно, – провлече думите си Павел.

– И в какво виждаш забавното? – директорът изгледа изненадано момчето.

Павел се смая. В момента главата му бе празна, а му се искаше да даде добър отговор.

Той огледа кабинета на директорът и очите му се спряха на плакат със сърфист. На него с големи букви бе изписано: „Бъди позитивен“.

Павел се усмихна:

– Предполагам, че е забавно да дойдем тук рано сутрин и да помогнем със съобщенията.

Той доби увереност и продължи.

– Би било приятно да се срещнем с други деца и да се опознаем.

Павел сияеше, той бе въодушевен.

Гледаше сърфиста и му казваше в мислите си:

„Повечето неща в това училище са забавни. Мисля, че и тази работа ще бъде не по-малко такава“.

– Харесва ми позитивното ти отношение, – усмихна се директорът. – Поздравление. Наети сте.

Двамата благодариха и излязоха съвсем объркани.

– Позитивното ти поведение ни помогна, – отбеляза Катя.

– Радостта и увереността са заразни, – топла усмивка се разля по лицето на Павел.

– Да, те карат хората да се чувстват по-добре, – намигна весело Катя.

И двамата затичаха през празния коридор. Освободеният смях кънтеше в пространството.