Веска се присегна към книгата, която лежеше на масата.

– Ще ми прочетеш ли нещо? – Попи тя Панчо. – Нека да бъде нещо вълнуващо.

– Защо не, – реагира вяло той.

– Тогава какво чакаш? Започвай, – усмихна му се Веска.

– Не мога, – на лицето му се изписа тъга.

– Глупост говориш, – разтърси глава Веска. – Как тъй не можеш? От мен ли се срамуваш? Давай не се стеснявай …

– Страдам от словесна слепота, – измърмори гузно Панчо.

Веска започна да премигва нервно.

– Извинявай …., но нали каза …. и аз си помислих ….

Тя не успя да довърши. Тишината натежа между двамата.

– Мога да чета, – изстена Панчо.

– Нали не виждаш …. думите?

– Виждам ги, – въздъхна Панчо, – но понякога буквите се разместват пред очите ми и се налага да повтарям някои части от текста.

На устата на Веска се бе оформило едно беззвучно „О!“

Изведнъж тя се размърда неспокойно, впери поглед в Панчо и тихо попита:

– Как разбираш, че грешиш?

– Най-често получилата се дума няма смисъл.

– А ако има близък звуков състав?

– Тогава откривам грешката по-късно, – засмя се Панчо. – И за беда разбирам, че съм прочел разказ, съвсем различен от този в книгата. Просто казано получавам бонус – два разказа вместо един.

Веска се разсмя звънко. Панчо също започна да се смее и то доста високо.

Той не веднъж бе обяснявал, че има дислексия, но за първи път някой искаше да разбере, какво точно представлява това нарушение.

– Щом не можеш да четеш, тогава ми разкажи това, което си прочел, – предложи Веска.

И Панчо започна, а тя се потопи в потока от думи, който той изричаше. Той бе добър разказвач.