Тя се заизкачва по стълбите с малки леки стъпки, като придържаше с пръсти роклята си.

– Браво! – каза й красива жена, която беше седнала сред цветята.

– Упражнявах се да вървя бавно, – отговори тихо тя.

– Какво си решила да правиш? – попита съпричастно жената.

– Искам един ден да вървя като теб, мамо, плавно и грациозно.

Лицето на жената се вкамени. Тя се приближи към момиченцето, наведе се над главата му и каза:

– Няма значение как ходиш, миличка.

– Така ли? – невярващо попита детето.

Тя бе дребно момиченце. Изпитваше болка не толкова от ширината на крака си и стегнатата обувката, нито от отражението в огледалото си, а от тъгата в очите на майка си, когато се споменеше за крака й. За това обикновено избягваха тази тема.

– Не, наистина ….. Благодарна съм, че можеш да ходиш изобщо, – и майка й се усмихна с обичайната си лъчезарност.

Детето не смееше да помръдне, опасявайки се, че чрез диханието си ще пропусне мига. Майката се наведе, целуна я  и разсипа косите й по лицето.

– Хубаво е, че някой може да се наслаждава в такъв горещ и задушен ден, – прокънтя смехът на жената.

Детето усети как майка му се отдалечава плавно, ефирна като слънчев лъч.

През 19 век е било модерно да се поглъща определено количество арсен, за да „се придаде на лицето цветущ вид, на очите блясък, а на тялото привлекателна закръгленост“.
Приема на арсен е било свързано с цял набор от правила.
Трябвало да има луна. Първо се взема само едно зърно, докато не се изработи приспособимост. И ако това вече е станало, необходимо е да се взема цял живот, в противен случай ще настъпи смърт.
Вярно е, че е имало и странични ефекти. Арсенът се натрупвал в щитовидната жлеза и причинявал гуша, а понякога настъпвала и смърт.
Но когато ставало въпрос за красота, кой може да ги спре……?

Дребничката и много мила Дени с искрящи светли очи и ведра усмивка почина тази сутрин. Същата, която печеше кекс на мъжа си всеки ден нищо, че понякога забравяше да включи фурната. Беше толкова старателна за външния вид на мъжа си, че вместо шалче увиваше около врата му, домакинската си престилка, винаги безупречно чиста. Беше много мила и приятна жена.

Пепи, нейният мъж, седеше на столче до леглото й и стискаше ръката й между дланите си. Тя беше облечена в чиста нощница, а на лицето й бе изписана обичайната добра и ведра усмивка..

Лекарката влезе в стаята, взе един стол и седна до мъжа. Той вдигна очи към нея и дрезгаво каза:

– Отиде си, докторке, – сълзите му се стичаха по лицето, – отиде си без мен.

– Знам. Съчувствам ти и те разбирам.

– Обеща да не го прави. Трябваше да ме изчака. Сега какво ще правя без нея? – хълцаше старецът. – Женени сме от 64 години …. Не мога да се справя без нея. Кой ще ми говори, кой ще ме слуша сега? Обичаше да казва: „Пепи, много говориш, това дразни другите и никой не те слуша“.  И тя много говореше. И двамата бяхме едни бърборковци. В последно време нямахме нужда дори да казваме нещо, защото всеки знаеше какво ще каже другият, но това не ни спираше. Казвах й : „Не започвай пак тази стара история“. А тя ми отговаряше: „Ако е било интересно първият път ще бъде интересно и сега“. Какво ще правя без нея сега? Какво …?

– Бяхте ли с нея до края?

– Да. Всички бяха много мили към мен. Оставиха ме да бъда с нея през цялото време. Тук съм от снощи.

– Радвам се, че сте били заедно до последно.

– Да. Бяхме. Беше толкова спокойна. И така си отиде. Последното, което ми каза беше: „Пепи, прости ми“. Сигурно, защото не ме дочака. А като издъхна се усмихна.

Старецът погледна жената с бялата престилка до себе си и каза:

– Вярвате ли в отвъдния живот, докторке? Много хора вече не вярват …..

– Вярвам, – каза лекарката.

В този момент тя наистина беше убедена, че Дени е на небето, ведра и усмихната, очакваща Пепи да пристигне при нея .

– Мислите ли, че ще я видя отново?

– Убедена съм.

– Много се радвам, че мислите така. Защото понякога ….., – усмихна се старецът през сълзи, – не винаги съм сигурен. Много ви благодаря, че дойдохте, докторке….

Разговарят две жени:
– Какъв мъж си избра само?! Погледни го по-добре. Виж го какъв е несимпатичен и неугледен. Защо ти се падна такава „неблагоприятна мисия“.
Другата жена леко се усмихнала и казала:
– Все някой трябва и за него да се ожени, да го приеме такъв какъвто, Бог го е създал. А защо да не бъда това аз?

Все пак, не винаги лицето и външния вид са решаващи при избора.

Тинейджър от Илинойс привлякъл вниманието на цялата страна с невероятния си жест.
За да подобри майка си, която преминавала през химиотерапия в болницата, момчето написало послание на снега срещу медицинския център.
Шерон Харт, боледуваща от остра миелоидна левкемия, разказва, че по време на процедурата погледнала през прозореца и това, което видяла на снега я накарало да се засмее.
Нейният 14 годишен син Уйлям, на снежната покривка в двора бил написал с огромни букви: „Здравей, мамо!“ Буквата „о“ представлявала усмихнато лице.
– Исках да й изпратя съобщение. Надявах се, че то ще й помогне да премине през всичко това, – казал по-късно Уйлям.
Когато завършил поздрава до майка си, той се замислил и за другите пациенти. След няколко часа, заедно с баща си написал: „Бог да ви благослови!“
Надписът бил достатъчно голям, за да привлече вниманието на всички болни от източното крило на болницата, от първия до последния етаж. Много скоро след това лекари и пациенти публикували снимки на поздрава върху снега в социалните мрежи.
– Моят син никога не е правил нещо подобно, – казва Харт. – Той е много грижовен и любящ. Това е направил спонтанно, следвайки сърцето си. Радвам се, че много хора са видели посланието му и то ги е докоснало.