За мнозина Хелоуин е дългоочакван празник, а за други не.

Една групичка се впусна да преследва появилите се на улицата демони, дяволи и зомбита, но скоро изостана. Преследвачите спряха всеки от тях започна да се бори за глъдка въздух.

Когато хлапетата разбраха, че вече не ги преследват, спряха за малко, за да си поемат дъх.

– Ха-ха-ха, – закикоти се едно от тях.

То бързо свали маската си на зомби. Истинското му лице не бе кой знае колко по-красиво от гумената маска.

– Беше страхотно, – заяви другото до него. – Видя ли как му мацнах тортичката в лицето?

– Да, – съгласи се огромен дявол, размахал тризъбец. – право в носа го цапна.

– Обичам Хелоуин, – заподскача щастливо Мартин. – Никой няма да разбере, че сме били ние.

– А какво ще правим сега? – изписка Пепо.

– Свършиха ни тортичките, така че ще трябва да измислим други номера и то доста добри. Имам една, две идеи….

До края на следобеда момчетата бяха успели да изкарат акъла на много хора, които живееха наоколо .Бяха стреляли по една възрастна жена с водно пистолетче, пълно с разтворена боя. Посипаха с брашно група малки деца. Хвърлиха пиратки по една паркирана кола, което накара собственикът да повярва, че я взривяват.

Всеки път успяваха да причинят максимално опустошение, а след това изчезваха много бързо и никой не можеше да ги хване.

И все пак това не мина безнаказано. Всяко от момчетата получи порцията си пердах у дома. Какво да се прави, някой беше ги разпознал. И как нямаше да ги познае, когато тази малка банда си бе извоювала доста лошо име в квартала.

Но дори и да не бяха ги разпознали, рано или късно всичко излиза наяве.

Валери просто седеше до нея и я наблюдаваше. По лицето на Сашка се бе изписал страх.

– Едва ли те се слуша за взаимоотношенията с баща ми, – едва каза Сашка и наведе очи.

– В момента нямам друга работа. Може да ми е отполза, – усмихна ѝ се Валери и ѝ намигна.

– Той просто ме ….мачкаше, – започна неуверено тя, – още от самото начало, не физически. Не ме е удрял нито веднъж, но ми се подиграваше, унижаваше ме и винаги ме пренебрегваше. Засрамваше ме пред другите хора. Kогато се опитвах да им отговоря, той им казваше, да не ми обръщат внимание, защото нямам грам мозък в главата си, а след това се смееше и казваше, че се шегува. Вечно ме сравняваше с брат ми, дори и когато вършех нещата по-добре от него. Oгорчаваше ме, а после планираше разни глезотии, които отлагаше в последната минута. Забравяше рождения ми ден. Исках да е доволен от мен, да ми се усмихва. Когато станах на седем се промених. Започнах да му се опълчвам и да споря с него. А така нещата ставаха все по-зле. Той ужасно се ядосваше. Брат ми никога не правеше така, той се примиряваше с всичко.

– Разбра ли защо не те харесва? – попита Валери.

– Някакъв пиян чичо казал на брат ми, че майка ми е подлъгала татко да се ожени за нея, като забременяла нарочно. Той много я мразеше. За това сигурно e мразел и мен. Често си мисля, че той е искал син, но му се е родила дъщеря. Така той останал, докато майка ми му роди момче. Когато брат ми се появил той ни напуснал….. Извинявай, че ти казах, че приличаш на баща ми.

Болката в нея беше утихнала. Тя  му се усмихна и каза:

– Спомням си, как веднъж ми каза, че приличам на майка ти. Тя каква е била?

– Също като теб. Истинска лъвица. Тя бе единствения човек, който ме изобличаваше и ми казваше нещата направо. Едно от нещата, когато порасне човек е, че среща хора, които имат смелостта да му кажат истината, но за съжаление те са много малко. Всеки от нас си живее загърнат в някакъв удобен пашкул. Мисли си, че е велик, невероятно умен и за всичко е прав. Но все някой трябва да разкъса този пашкул, за да осъзнаеш, че нещо не е както трябва и тогава да започнеш да се променяш и изграждаш.

Той докосна рамото ѝ и се взря в очите ѝ. Те излъчваха топлина и неповторим блясък. Това беше същата онази лъвица, която познаваше, но опитомена, готова да обича истински, да прощава, да насърчава и да се изгражда истински.

Тя беше едва на три годинки, когато разбра, че единият ѝ крак е по-къс и по-слабо развит от другия. Често питаше:

– От къде се е появило това? Защо другите деца го нямат?

Един ден баща ѝ каза:

– За всичко, което ти е отнето, ти се дава нещо ценно.

Това ценно нещо за нея беше любовта. Тя бе лъскавата опаковка, гланцовата хартия и копринената панделка, с които порасналото вече момиченце опаковаше нежелания паралич.

Любовта беше нейната утешителна награда. И хората около нея ѝ я даряваха щедро. Отначало тяхната любов я предпазваше да не обръща много внимание на недъга си, а по-късно стана щит срещи неприятните изживявания, с които се сблъскваше.

Така тя не изпита разочарование, когато разбра, че паралича не е дар, а болест, която я е осакатила. Не страдаше, когато се оглеждаше в огледалото и не изпитваше огорчение, когато ѝ казваха:

– Имаш много красиво лице, но кракът ти ….

Тя страдаше само, когато съзираше тъга в очите на майка си.

Любовта във всичките ѝ проявления като грижа, привързаност, нежност, сигурност, удобство и красота, с които околните я обграждаха в дома ѝ, я бранеха от всякакви болести и страдания.

Лятото, край една малка селска църква попаднах на доста интересна компания. Беше интересен човек, падаше малко ексцентрик.
При лутанията си се бе натъкнал на някаква „нова религия“ увенчана с високомерие и възвишеност.
Моя събеседник беше много забавен. Пътувал отвъд тропиците , разказваше интересни неща за своите пътешествия. Със загорялото си лице, бухнали вежди и остра брадичка ми напомняше на някой горски дух.
Бяхме седнали на тревата и лениво се взирахме в кубето на църквата.
Вечерта се предусещаше в късния следобед, а в небето се носеше мощна птича песен.
Изведнъж той се извърна към мен и ме попита:
– Знаете ли защо шпилът на църквата е вирнат така?
Признах невежеството си, като срамежливо повдигнах рамене, а той махна с ръка и продължи:
– О, същото е като при обелиските – античен фалически култ.
Какво бе породило това твърдение? Навярно някакво извратени мислене. Нима има думи на земята, с които може да се изрази такава нелепост и то на такова място?! Но всичко това беше пълен абсурд!
Едва сега разбрах как са се чувствали тези, които са изпращали вещиците на клада.

– Ами да, наистина, – казах след минута, – ако не беше фалическият култ, църквата щеше да е построена наопаки, кацнала върху шпила, насочен на долу.
Стана ми смешно. Но събеседникът ми сякаш не забеляза иронията, той по никакъв начин не даде знак, че се е засегнал. Изглежда не се отнасяше достатъчно ревностно към „научните“ си открития.

Видеото, което до самия край запазва интригата. Уличен артист, много бързо и уверено нанася мазки върху платното. Това, което той рисува, остава загадка до последните секунди.
Такъв невероятен и труден начин да се направи портрет на любимия актьор на много поколения е просто завладяващ. А техниката и артистичността са възхитителни.
Между другото, може би портретистът се е вдъхновил от видеото, където е наблюдавал как изглежда лицето на ултравиолетова светлина.