Антон Стаматов беше четвърти курс в медицинския факултет. От малък мечтаеше да помага на хората и да изнамери лек за болестите, пред които лекарите стояха безсилни.

Безсънни нощи, ровене из книги и учебници, бе станало като нещо нормално за Антон, особено през тези четири години на изпити, лабораторни упражнения и практики.

Един ден в клиниката докараха Моника. Тя бе красиво русокосо момиче с топли кафяви очи. Антон погледна листа, с който я приеха и изтръпна:

– Остър бактериален ендокардит!

– Това е една от най-ужасните болести, – каза Николов, който допълнително преглеждаше изследванията ѝ. – Случаят е безнадежден.

Антон познаваше много добре това заболяване. То бе свързано с възпаление на ендокарда и на сърдечните клапи. Боледуват повече мъже и то над 65 годишна възраст, но това беше младо момиче. Явно инфекциозния процес бе продължил своята дейност над шест седмици.

Моника поддържаше температура под четиридесет градуса, а сърцето ѝ отказваше.

Без особен резултат тя бе прегледана от водещи професори, а сега бе оставена за обучение и наблюдения на стажантите.

Антон не искаше това момиче да умре. Той не можеше да предложи някакъв революционен метод за лечение, но се влюби в девойката.

Започна всеки ден да я посещава и да ѝ носи цветя. Тя му се усмихваше и шеговито му казваше:

– Вие превърнахте болничната стая в градина. Всеки ден ми носите цветя, а аз няма къде да ги сложа вече.

– Моника, вие изглеждате като тях красива и нежна, – каза ѝ един път Антон и смутено наведе поглед надолу.

Тя също се влюби в него и с нетърпение очакваше посещенията му. Вече познаваше стъпките и гласа му от далече.

Веднъж вратата беше леко открехната и Моника чу как Антон попита сестрата преди да влезе при нея:
– Как е Моника?
– Вие те истински вълшебник, младежо, – засмя се медицинската сестра. – Какви учени глави си блъскаха умовете, да намерят начин да ѝ помогнат, а вие като с магическа пръчка оттласкахте болестта далече от нея.

– Те е прекрасно момиче и трябва да живее, – възкликна възторжено Антон.

И чудото стана. Тя оздравя и напусна клиниката.

Двамата с  Антон се ожениха и имаха деца. На сребърната си сватба поканиха дори лекуващия Моника едно време лекар.
– Обичайте се, – беше се усмихнал възрастният лекар.- Болното сърце се лекува  чрез любящо такова.

Когато по-късно Моника почина, тя завеща сърцето си на онази клиника, където бе постъпила безнадеждно болна.

Беше лято. Камен Григоров седеше на масата и пишеше големия си труд за явленията в атмосферата. Прозорецът на стаята с изглед към булеварда бе широко отворен.

Днес Камен пишеше поредната глава, в която разказваше за вятъра. Той бе доволен от себе си, защото намери много добри примери, с които да илюстрира твърденията си.

Изведнъж небето се изпълни с облаци. Задуха силен вятър, който подхвана всички листове от масата и ги отнесе през прозореца.

Григоров наблюдаваше с болка как листовете, които току що бе изписал, летяха свободно понесени от вятъра над дърветата. Малко след това заваля проливен дъжд.

Камен разбра, че няма да може да събере разхвърчалите се листове и  с мъка изстена:
– Край, трудът ми отиде на вятъра. Безсмислено е да търся някой от листовете … Ето заваля, дори и да намеря някой той ще бъде унищожен от водата.

Григоров затвори прозореца и отпусна безпомощно ръце.

След няколко дни един млад мъж, потърси Камен в дома му. Когато ученият му отвори, мъжът му подаде няколко листа хартия.

– Изглежда това е ваше, – каза младият мъж.

Григоров разгледа листовете и остана изумен. Това бе главата, която бе писал, малко преди вятърът да му я „отнеме“.

– Невероятно! – възкликна Григоров. – От къде имате това?

– Аз съм Виктор Манчев, – каза младият мъж. – Работя  в печатница. Живея съвсем наблизо до вас .

– Млади човече, вие ме спасихте. – каза Камен вече по-спокойно. – Моля ви, разкажете ми как ги намерихте? Вятърът ги носеше толкова високо, че бях изгубил надежда някога да ги видя отново….

– Бях ходил до в къщи да обядвам, – започна разказа си Виктор.- На връщане видях на земята смачкани и мокри листове. Помислех си, че съм ги изтървал от чантата си. Затова ги взех внимателно и ги занесох в печатницата …..

– Чудо, – извика зарадван Григоров, – сам вятърът се е погрижил трудът ми да отиде направо в печатницата.
Двамата мъже се разсмяха…..

1875 година. Пролетта беше се преборила със зимата и бързаше да докосне с топлината си всяко стръкче. Откъдето минеше лека зеленина надничаше от земята. Птиците настройваха гласните си струни и огласяха простора с новите си песни.

Хъдсън Тейлър бе на перона на гарата в Брайтън. Очакваше влака, който трябваше да го върне в Лондон.

Към него се приближи приятен на вид мъж. Беше висок и рус, но не приличаше на англичанин.

– Аз съм граф Бобрински. Каня ви да пътуваме заедно. Нали и вие отивате в Лондон?

– Благодаря за поканата, но аз имам билет за трета класа, – каза Тейлър.
Хъдсън не можеше да си позволи по-скъп билет. Той беше мисионер и живееше съвсем скромно.

– Моят билет ми позволява да ви поканя, – каза руснакът вежливо.

В купето бяха само двамата. Разговорът неусетно се насочи към мисията в Китай, която Тейлър бе основал. Мисионерът разказа на графа за хората там и трудностите, които срещаше в тази страна.

Бобрински стана, извади чековата си книжка и каза на Хъдсън:

– Позволете ми да дам нещо за вашето дело  в Китай – и му подаде един чек.

Когато Тейлър погледна листа си помисли: „Графът навярно се е объркал“.

На чека бяха написани педесет лири стерлинги.

– Навярно нещо сте се объркали, – обърнал се Хъдсън към графа, – вероятно мислите, че сте подписали чек за пет лири, но тук пише педесет. Позволете ми да ви върна чека.

– Не мога да го взема обратно, – отговори дарителят не по-малко изумен. – Аз наистина имах намерение да дам пет лири, но изглежда Бог е пожелал да получите педесет.

Тейлър бе поразен. Щом слезе в Лондон, той веднага отиде в мисията, а там по това време се молеха.

Бе необходимо да се изпратят в Китай пари за плащания в мисията, но не достигаха 49 лири. За това хората се бяха събрали и в молитва искаха Бог да разреши проблема им.

Докато се молеха, Тейлър влезе и постави на масата петдесетте лири. Хъдсън им разказа за срещата си с граф Бобрински и как той по грешка бе написал педесет вместо пет лири.

Всички, които се бяха събрали в мисията, благодариха на Бога за бързия отговор на молитвата им.

Не една домакиня се е сблъсквала този проблем. Но днес ви предлагам нещо доста ефикасно, което ще ви помогне в процеса на варене.

Ако искате фасулът да уври по-бързо, този процес може да се ускори чрез морското зеле или така наречената ламинария.

Тя просто се добавя в тенджерата към фасула.

Един лист от такова зеле, а размерите му трябва да бъдат 10х10 см, е напълно достатъчен, за да се ускори приготвянето на две чаши фасул.

Когато фасулът стане готов, зелевият лист просто се маха.

За Леонардо мъжете и жените бяха еднакво красиви. Всеки човек независимо от тава какъв се нуждае от любов. Но Леонардо предпочиташе да живее сам.

Той беше художник и смяташе, че ако допусне вихъра на любовта, това ще попречи на работата му, за това избягваше жените. Леонардо си мислеше, че ако се грижи за нуждите на деца и жена, това ще направи проучванията му в изкуството, света и всичко около него невъзможни.

Не искаше да пилее таланта си като учителя си, който се захващаше за всяка работа, за да изхрани гладното си семейство. Преподавателят му нямаше време да експериментира, да наблюдава и да развива уменията си.

Дядото на Леонардо пръв му бе отворил очите за това. Въпреки, че Леонардо бе извънбрачно дете, дядо му го обичаше. Този възрастен човек отрано бе забелязал таланта на внука си и му даде листа и въглен да рисува.

Когато Леонардо беше на седем години, веднъж беше седнал на тревата с перо и листове. Той изучаваше как вятърът разклаща листата на дърветата.

Тогава дядо му бе застанал зад него и бе вперил поглед в множеството дървета. Когато погледна към внука си каза:

– Не обръщай внимание на традициите в семейството, момчето ми. Аз също умеех да рисувам и имах желание да разбера как е устроен света, но послушах баща си. Ние сме семейство нотариуси. Такива са били дядо ми и баща ми, такъв станах и аз. И какво дадохме на света? Договори, полици, подписвахме документи, но всичко това се превръща в прах.

Леонардо много уважаваше дядо си. В разговорите с него, той научаваше много неща. Старецът го насърчаваше в желанието му да твори и да разбира нещата.

– Не се отказа от мечтата си, – продължи дядо му. – Дори, когато започнаха да ме обучават за нотариус, тайно рисувах. Взирах се в птиците, животните, хората и всичко около мен. Питах се не веднъж:  „Какво представляват те? Как са устроени?“

Леонардо слушаше дядо си със зяпнала уста. Старецът се засмя, виждайки някакъв далечен спомен и каза:

– Но срещнах баба ти и се влюбих. Загърбих изкуството и науката, и се ожених. После се родиха децата и нямах време да съзерцавам дърветата. Баба ти намери писанията ми и ги изгори.

Дядо му се изкашля и погледна към Леонардо, сложи тежката си длан на крехкото му рамо и каза:

– Бог ти е дал изумителен ум, очи и ръце. Не пропилявай това. Не изневерявай на дарбите и таланта, който си получил. Обещай ми, че няма да допуснеш моята грешка. Закълни ми се, че няма да позволиш на сърцето си да надделее на разума ти.

И малкия Леонардо даде дума на дядо си, че ще направи така.