Етнограф посети отдалечено племе от индианци.

Първо пътува със самолет, след това с джип до едно пристанище и накрая плава три дни с лодка, придружен от преводач.

В селото гостите бяха посрещнати, нахранени и сложени да спят в колиба, направена от палмови листа.

На сутринта етнографът излезе от колибата.

Преводачът не се виждаше никъде.

Голям огън димеше на централния площад.

Няколко силни мъже, с вдигнати към небето ръце, опъваха и движеха голямо парче плат, затваряйки и отваряйки пътя за дима.

Някой им крещеше ритмични команди от върха на голямо дърво. Димът от огъня се издигаше на периодични облаци с различни форми и размери.

Оцветени индианци тропаха около огъня и мълвяха нещо тихо.

Етнографа попита:

– Какво правите? Това някакъв ваш ритуал ли е?

Никой не му отговори, тъй като никой не знаеше езика му.

Чу се продължителен победоносен вик.

Мъжете навиха плата и хората се разотидоха.

От едно дърво слезе гол изрисуван индианец. Това бе изгубилият се преводач.

– Какво беше това? – попита етнографът.

– Дивотия, – махна с ръка, преводачът. – В съседното село изчезна сателитният интернет. Дадохме им нови настройки с димни сигнали.

Странни неща започнаха да стават в старата гора. Невидимка бродеше из нея.

Някой безжалостно бе съборил листата на дърветата. Птиците изчезнаха безследно. Вчера ги чувахме и виждахме, а сега ги няма.

Животните започнаха често да се крият. Но Невидимка и там ги намираше. Всичко прекрояваше и променяше по свой вкус.

Тя промени и зайците. Кожухчетата им станаха бели.

Рижата катеричка направи сива, а пъстрите патици бели.

Язовецът, таралежът и енотът толкова се изплашиха, че се скрили в своите дупки, под корените на дърветата и дори носове не показаха навън.

Уплашиха се горските животни.

Всеки ден се носеха все страшни новини. Жабите изчезнаха. Пеперудите и мухите не се виждаха никъде.

Най-много се изплашиха тези, които щяха да се родят през тази годината. Горките, те изобщо не се появиха.

Такова нещо до сега никой не бе виждал.

Дори старата мечка се скри в бърлогата си.

А Невидимка се разхожда из гората и по полето. Тероризираше дърветата. Подухваше силно. Усещаше се хлад. Разкаля земята с проливните си дъждове. Май, че студове поръчваше.

Невидимка изпочупи мостовете на малките рекички, а канавките изпълни с вода.

И никой нищо не може да ѝ направи.

Познахте ли я?

Невидимка е немирната есен.

Има дни и дни, но не и като този. Уж слънцето печеше, а усещаш хлад във въздуха. Повехналите растения и пожълтелите листа са свидетелство за царстващия все още не натрапчив студ.

Дако постоянно се усмихваше и все си свиркаше с уста, но днес изглеждаше необичайно тих.

– Как да израствам в светлината на Божието присъствие, като и днес се провалих. Отново не устоях.

Изведнъж Дако се усмихна, защото усети ласка и дочу познатият тих Глас:

– Твоята слабост съвсем не ме отблъсква. Напротив тя притегля Моята сила, която протича през сърцето ти, което е благоразположено към Мен.

Дако тъжно се усмихна и вдигна ръце:

– Когато закъсам, все до Теб опирам. Докога?

– Глупаво е да се осъждаш за това, че имаш често нужда от помощ. Нека Моята любов изпълни сърцето ти.

– Продължавам да се съблазнявам и греша, а Ти ми казваш да не се притеснявам от това.

– Не хленчи и не се бунтувай. Когато стане труден пътя благоразположеното сърце само благодари.

– Аз Ти има доверие, но …..

– Когато се предаваш на волята Ми, ти Ми оказваш висша форма на доверие.

Дако само въздъхна. Лицето му засия и се появи обичайната му усмивка.

– И не забравяй, – добави Гласът, – в безмълвие и увереност е твоята сила.

Последните слънчеви лъчи обагриха листата на дърветата в огнено червено. Водата на реката блестеше като разтопен метал.

Тук там се появяваха светлинки. Сновяха коли и автобуси. Хората се прибираха по домовете си.

Младен седеше на терасата и съзерцаваше гаснещия ден.

Той си мислеше за признанието, което получаваше на работата си, харесванията в социалните мрежи и похвалите на другите.

Усещането бе прекрасно, но внезапно разбра, че това не му е достатъчно и копнее за още нещо.

Като всеки човек и Младен искаше да бъде забелязан и отличен в каквото и да е.

Само врагът на човешката душа може да предлага по невероятен начин съблазънта на парите, влиянието и властта.

Младен не бе изключение, той много пъти се бе молил Бог да направи нещата, както на него му харесваше.

А сега си зададе въпроса:

– Трябва ли да изпитвам Господа по този начин? …..Не съм създаден да бъда Светлината, която е самият Исус, а трябва само да я отразявам…… Да, призован съм да говоря Неговото Слово на другите.

Младен осъзнаваше, че ако се стреми към слава, това означава, че търси нещо, което принадлежи на Създателят.

– Необходимо е да търся самият Него, – продължи разсъжденията си той. – А когато дойдат изкушения от този род? …. Просто трябва да отразя Светлината на Бога и да изговарям Неговите думи. Само така Божията слава ще се изявява.

Младен падна на колене.

– Господи, много пъти опитите да бъда харесван са ми пречили да отразявам светлината Ти. Прости ми. Помогни ми да усещам това лукавство на врага навреме и да те следвам със всичко, което имам в себе си.

Вятърът разбъркваше и смесваше опадалите листа, както художник боите си. Мярна се самотно куче и се загуби в опадалата шума.

Соня, Видул и Захари крачеха енергично из парка. Тримата водеха ожесточен спор.

– Ако църквите са далече или хората са болни, никой не може да ги задължи да отиват там, – наостри се Захари.

– Ако имат желание …., – опита се да каже Соня.

Но Видул рязко я прекъсна:

– При днешната обстановка, по-добре никой никъде да не ходи.

– Добре, – примирено каза Соня, – не можем да останем на едно и също мнение. Нека да отидем до нашия свещеник Никифор.

– Добра идея, – възкликна възторжено Видул.

– Ще чуем и неговото мнение, но той дали ще ни убеди, че е това е правилното решение, – усъмни се Захари.

– Е, нека все пак да опитаме, – настоя Соня.

Тримата бързо отидоха до близкия храм и се срещнаха с Никифор.

Той ги поздрави и много им се зарадва.

– Какво ви води при мен? – кротко попита свещеникът.

– У нас възникна спор, – започна припряно Видул, – Има много храмове и църкви, но те са доста далече за някои хора.

– За такива е твърде тежко да отиват там, особено ако са болни, – добави Соня.

– Вие какво бихте посъветвали такива хора? – попита Захари.

Свещеникът поглади с ръка брадата си, вгледа се далеч напред пред себе си и каза:

– Когато ме заболи зъб, аз не оставям болката да ме измъчва, като се оправдавам, че зъболекарския кабинет е далеко. Напротив правя всичко възможно да стигна там колкото се може по-бързо.

– Така е, – съгласиха се и тримата.

– Освен това, – продължи свещеникът, – има такива недъзи, които карат хората да отиват на хиляди километри, за да спасят живота си. Ако за човека душата му е безценна, повярвайте ми, той ще отиде навсякъде.