Всички бяха много весели и водеха разговор за радостта.

– Помислете си каква радост изпитва човек, когато овладее някакво умение за първи път, – предложи Люси.

– Например, ако си научил чужд език достатъчно добре, – обади се бързо Недю, – можеш да разговаряш с хора от други страни.

– Или изминаваш километър след километър и най-накрая пресичаш финалната линия на маратона, – размърда се от мястото си Стойко.

– А може би от години се опитваш да се дипломираш и най-сетне излизаш на сцената, за да получиш дипломата си, – усмихна се замечтано Дора.

– Във всички тези случаи изпитваме различни емоции, но на преден план винаги е радостта, – отбеляза Люси.

– Всяко добро нещо идва от Бог и Той се радва на всичко добро, – каза Христо.

Думите му бяха посрещнати с едно мощно:

– Ооооо!

– Той е единственият и истински източник на радост и когато положим вярата си в Него, можем да преживяваме радост във всички наши обстоятелства, – продължи възторжено Христо. – Можем да имаме радост насред борбата, ако нашата надежда е Господ.

– Не може ли без Бог? – нацупи се Дора.

– Грешката, която често правим е, че търсим радост извън Бог, – отбеляза Христо. – Когато оценяваме себе си според мнението на някой друг за нас или според заплатата си, или нашата социална позиция, ние пропускаме истинската радост. Изобщо пропускаме радостта от пътуването, радостта от откритието, радостта от сърце, отворено за Бог, но най-вече невероятната възможност да споделим радостта на нашия Господ с другите.

– О, не! Всичко това ми звучи досадно, – сбърчи нос Люси.

– На когато сме изпълнени с радостта, която идва от Бог, ние излъчваме любов и наслада за околните, – каза с болка Христо, защото съжаляваше, че не го разбират.

Той въздъхна и добави:

– Именно тогава познаваме истинската радост.

Другите му обърнаха гръб.

Това съществуваше повече от половин век. Бе голяма битка за парче земя. Враждата се прехвърляше от поколение не колене.

Най-лошото бе, че вместо помирение всеки искаше тази „наследствена собственост“.

Георги бе един от тези наследници. Той получи документ, който силно го раздразни:

– Какво си въобразява Валя? Това си е наше наследство, по бащина линия ми се пада. От къде идват всички тези съчинения и лъжи?

Той се гневеше, но усещаше, сякаш пропадаше в някаква дълбока яма.

Най-сетне се осъзна и падна на колене:

– Прости ми, Господи, …. научи ме какво да направя …

– Помоли се за Валя, – той дочу тих и нежен глас.

Георги започна редовно всеки ден да се моли за роднината си.

Резултата не закъсня. Съдебните разправии бяха избегнати.

Всичко свърши само с един компромис.

Георги спечели много повече земя и това го накара да поиска прошка.

Когато сме в разногласие с друг човек това, което може да ни отклони от гнева и болката, е да се фокусираме на Христос и Той ще разреши конфликта.

Това бе невероятно надбягване. Участваха по трима от всеки отбор. Краката на крайните двама бяха вързани за тези на средния.

Всеки отбор се виждаше победител.

Сигналът бе даден и всички се втурнаха напред.

И от тук започнаха бедите.

Повечето от тях падаха и трудно се изправяха на краката си. Други се опитаха да скачат, вместо да ходят, но скоро се отказаха от този вариант.

Само един екип не побърза да тръгне. Те измислиха стратегия и тогава потеглиха. Спъваха се, но продължаваха напред и скоро задминаха всички тройки.

– Виж тези успяват, – забеляза някой от тълпата наблюдатели.

– Как го правят? – попита друг.

– Много просто, – извиси глас Симеон. – Те си сътрудничат за всяка стъпка.

Трябва да се отбележи, че той внимателно бе наблюдавал движенията им още от самото начало.

Това сътрудничество стъпка по стъпка позволи на тези трима играчи да пресекат финалната линия първи.

Понякога да живееш за Бога в общност от вярващи те кара да бъдеш разочарован.

Защо става така?

Всеки от нас често се спъва, когато има различно мнение от това на останалите.

Необходимо е в молитва, използвайки дарбите си да се обединяваме за един бъдещ живот, служейки на другите, като верни настойници на Божията благодат в нейните различни форми.

Ако си сътрудничим, можем да покажем на света, че независимо от различията между нас, ние можем да живеем заедно в единство.

Трудна седмица. Сидор бе поразен от редица неуспехи. Обезсърчен той се свлече на дивана в дома си.

Не желаеше да говори с никого. Обезсърчението и съмнението тежаха като буреносен облак над него.

Сидор пусна телевизора. Не желаеше нищо да гледа, но искаше нещо да му бръмчи и шуми, за да го откъсне от мрачните мисли.

Една от рекламите привлече вниманието му.

Малко момиче говореше на малкия си брат:

– Ти си победител.

Повтори го няколко пъти.

На лицето на малкото момче се появи плаха усмивка, която постепенно започна да расте.

Появи се усмивка на лицето и на Сидор.

Той изведнъж получи насърчение.

С нашата спасителна линия от надежда, осигурена в Христос, можем да изпитаме мощното гориво, от което се нуждаем, за да устоим на предизвикателствата.

Докато Бог укрепва нас, ние можем да предложим взаимно насърчение един към друг.

Господ ни помага да привдигнем другите с думи и действия, изпълнени с любов.

Слънцето грееше, но бе хладно. От време на време подухваше студен вятър.

Стамен се бе подпрял на оградата си и наблюдаваше двама мърморещи мъже.

– Какво време само.

– Уж слънце, ама тоя вятър …

– Какво толкова, – не се стърпя Стамен, – есен е. Скоро и сняг ще завали.

Мъжете като че се събудиха от думите на Стамен, но те не им дадоха облекчение.

Те по-скоро бяха смазани от такова изказване. Едва ли не ги правеха на слабаци, а те не бяха такива.

Въпреки всичко те нямаха смелост да се противопоставят, защото надеждата им за по-добро не можеше да проникне през мъглата на съмнението.

– Ами ако …

Ето това са думите.

Могат да те привдигнат и насърчат, но могат и да те смачкат и унизят.

Проблемът място понякога не е само в самите думи, а в разбирането им. Един казал едно, но другият разбрал друго.

Цветовете избледняват, бреговата линия ерозира, храмовете се рушат, империите падат, но „думата, казана на място“ издържа.