Диди беше малко момиче. Руса коса, очи, в които се отразяваше небето и лъчезарна усмивка, всичко това бе събрано в нея. Скоро тя щеше да навърши 6 години. Живееше при леля си, възрастна стара жена с посребрени коси, защото родителите ѝ бяха починали.
След закуска леля ѝ каза:
– Отиваш и си оправяш стаята веднага, след това ще дойдеш да ми почетеш. Като свършим с четенето, ще дойдеш да ми помагнеш да приготвя яденето за обяда. А, забравих да ти кажа, че съм те записала на урок по пиано. Учителката обеща днес да дойде следобед към два часа…..
Следваха изброявания на редица още дейности, с които Диди трябваше да се справи през целия ден.
– Но, лельо, – изплашено извика Диди, – аз кога ще живея. След всичко, което изброи да направя, едва ли ще ми остане време да си поиграя.
– Да живееш? – недоволно вдигна вежди лелята. – Не разбирам какво имаш предвид. Всички ние живеем, докато не ни прибере Господ. А ти живееш, като се занимаваш с полезни дейности.
– Да, когато се занимавам с нещо, аз дишам и се движа, но нима това е животът. Когато казвам, че искам да живея означава, че мога да върша това, което обичам. Да изляза да играя на улицата с другите деца, да прочета книга, която ми харесва, да се разходя из градината, … всичко, за което мечтае всяко малко момиче на моите години.
Лелята беше строга и стриктна жена. Тя се наведе и се замисли.
Много неща бе видяла в живота си и бе успяла да се пребори с бедността и мизерията. Предстоеше ѝ доста работа с това дете, не че Диди беше непослушна и плава, но тя бе длъжна да стори всичко необходимо за нея.
„Може би малко я заангажирам със полезни дености, – помисли си старата жена, – навярно трябва да прибавя още нещо“.
Възрастните хора се стремат да дадат всичко на децата, но не осъзнават, че всяко дете трябва да се наслади на детството си, да направи свои собствени открития и да получи само опит в живота си.

Само на три години, но е сериозен млад мъж. Баща му почина при автомобилна катастрофа и той веднага взе властта в дома в свои ръце.
Седеше в кухнята и гледаше как лела му и баба му пържат палачинки. Изведнъж той заговори:
– Това са моите палачинки! Аз първи ще ям от тях! Ако някой яде без мен ще го накажа.
Пърженето свърши и палачинките бяха сложени в една чиния. Трябва да започне и самото ядене с ароматен мармалад, но на нашия „мъж“ му се доходи до тоалетната. Поглежда към масата и казва назидателно:
– Аз няма да бъда тук, трябва да се заема с една важна работа, но всички палачинки ще преброя. Не си мислете, че без мен ще можете да ядете.
Приближава към масата и брои:
– 1,2,5,8,14,23,30. Гледайте да не пипате нищо докато дойда.
Докато беше в тоалетната, лелята изяде една палачинка. Идва малкия диктатор и от вратата крещи:
– Как посмяхте да изядете палачинка без мен?! Сега  заслужавате наказание!
Казват му:
– А ти добре ли преброи палачинките?
А той се усмихва хитро и казва:
– Колко сте глупави! Аз съм малък и не мога да броя! Само обърнах горната палачинка….

Когато човек се моли за нещо трябва да конкретизира желанията си. Не вярвате ли? Тогава чуйте следната история.
Това се е случи, когато Надя живееше в рехабилитационния център. Тя много искаше да си има халат. Много месеци вървеше замечтано и все за него си мислеше.
Често си повтаряше наум: „Господи, изпрати ми скромен син халат, толкова много ми е нужен! За теб какво е един халат…“
Трябва да отбележим, че тя, в мислите, си представяше прекрасен копринен халат със син цвят и бродерия.
Веднъж с директорът на центъра и неговата жена Надя отиде при леля си. Тя беше много мил човек, но си имаше някои странности в мисленето. Когато те вече се готвеха да си тръгват лелята пристъпи към Надя и каза:
– Почакайте ме за минутка, за тебе Надя, имам изненада!
След малко донесе в стаята малък пакет. Надя го отвори, а там лежеше халат…… такива раздават обикновено в болницата на пациентите……
Тримата гости в пълно мълчание се отправиха към колата.
Внимавайте какво си пожелавате! Добре уточнявайте „детайлите“ на вашите желания.

Много ѝ провървя в живота. Мъж красавец, грижовен и във всичко добър. От пет години вече бяха женени, а не можеха да се наситят един на друг. Такъв мъж знае как да угоди на една жена.

Тази неделя изобщо не излязоха от леглото. Нямаха в момента нищо друго за ядене освен един останал от вчера крем. Поомазаха се, но сладкото не щеше да влиза в гърлото им.

Изведнъж той скочи и каза:

– Мила, нима това е храна? Бих предпочел пържени картофи с месо и домати, допълнени от гърдите ти за закуска.

Тя разбираше мъжа си от половин дума и бързо приготви това, което той искаше.

Продължиха да пируват в леглото. Той омете всичко от чинията. Навсякъде беше напръскано с доматен сок, а малка част от него се стичаше от устата на мъжа. Награби пърженото телешко, обилно го напои с кетчуп и почти го нагълта…

На вратата се позвъни. Той надяна панталоните си и отиде да види кой е. Тя гневно изропта и си помисли: „Навярно е пак съседката. Тази нахална жена…
Събира клюки и ги разпространява, в това се състои целият ѝ живот. Двама мъже избягаха от нея…“

Тя наостри слух да чуе какво става на вратата. Да, не беше се излъгала, леля Ваня беше. „Старата вещица пак е надушила нещо!“ – засмя се тя.

– Свърши ми солта, бихте ли ми услужили с малко? – гласът беше мазен, а навярно се опитваше да погледне и вътре. – А къде е твоята? Какво прави? ….. Какво дъфчеш?…. Явно сте позабогатели! Я, виж какъв залък си налапал?!

Младият мъж невъзмутимо отвърна:

– От моята жена си похапвам. Да знаеш колко е вкусна само! Ела да видиш бурканите в коридора. От нея си направих яхния.

Жената избяга на стълбите и започна да крещи:

– Хора! Тук има канибал! – тя прегракна, но започна още по-силно да крещи, – Хванете го, той яде… – задъхвайки се тя не можеше да довърши фразата.

Съседите излязоха навън. Хванаха младия човек и го вързаха.
Съпругата му навлече в бързината един халат и надникна от вратата, за да види какво става. Мъжът ѝ бе целия омазан с кетчуп, сякаш беше облян в кръв.
Някой от живеещите се уплаши сериозно и побърза да се обади в полицията.

Когато двама униформени дойдоха и разбраха какво се е случило, едва се въздържаха да не се разсмеят. На леля Ваня ѝ стана обидно. Как могат да се шегуват така с нея, та тя е възрастна жена?! За това накара полицаите да
отворят всичките буркани със свинското в коридора, като упорито настояваше:

– Ами ако е заклал някой друг човек и го е консервирал в буркани?

Дълго време съседите избягваха младия мъж по стълбите. А той, когато ядеше месо в къщи все се шегува:

– Мила, не мога да те доям, мога ли да те поделя с леля Ваня?

Малчуганът приближи до майка си и попита:

– Мамо, Бог дал ли ти е подарък?

Жената се замисли. В мислите й веднага се появи списък от желания. И тя започна бавно да преглежда списъка пункт по пункт, с идеята, че може да намери нещо подходящо, за да отговори на сина си. Момчето забеляза, че тя мълчи, То съвсем не се досещаше, каква активна дейност се развиваше в мозъка й. Леко изненадан синът удивено каза:

– Е, Той ти е подарил мен. Аз съм Неговият подарък нали? Погледни какъв красив и добър подарък от Бога съм!

Вечерта малчугана реши да се разрови във въпроса още по-дълбоко.

– Мамо, а какво е това бременна жена?

Жената отново изпадна в неловко положение. Но мъжът й бързо каза:

– Това е жена, която в корема си носи дете.

Детето почеса главата си и мъдро заключи:

– Значи ти си била бременна, баба е била бременна, леля е била бременна и другата ми баба е била бременна. Така че всяка е имала подарък от Бога?!