Един стар професор по астрономия застана на катедрата в черен смокинг и бели маратонки.
– Скъпи студенти, днес няма да ви чете лекция. Дойдох да ви кажа сбогом. В моята обсерватория днес спря часовника, който вървя почти триста години. Сигурен съм, че е настъпил края на света!
Студентите започнаха да се смеят и да му ръкопляскат. Чуваха се викове и крясъци.
– Купете си „Ролекс“! Сменете зъбните колела! Поставете си нова батерия!
Когато шумът утихна, професорът заговори отново:
– А сега ще ви каже нещо, от което няма да ви стане толкова смешно. Часовникът, който спря в обсерваторията е слънчев!

Вера пъхна ключа, когато вратата на отсрещния апартамент се открехна.
– Вера?
Сърцето на Вера се сви. Като че ли тази вечер всичко вървеше наопаки. Госпожа Димитрова, съседката ѝ, често проявяше неутолим интерес към живота ѝ.
– Пристигнаха дрехите ти от химическото чистене, – каза жената. – Ей сега ще ти ги донеса.
– Благодаря, – каза Вера и отвари вратата.
На изтривалката имаше  купчина рекламни материали. Вера ги подритна и те се разпиляха в коридора.
– Ще ги занеса за рециклиране веднага, щом ми остане някакво време, – промърмори на себе си Вера.
Съседката бе застанала до Вера, стискайки в ръка опакованите в найлон блузи.
– Вие, младите, сте толкова заети! – зацъка възрастната жена.
– Много ви благодаря, – посегна към дрехите Вера.
Съседката нахално се напъха вътре в апартамента.
– Извинявайте, доста е разхвърляно, – каза Вера. – Все се каня да въведа някакъв ред …
Вера побутна жената към кухнята, за да не види натрупаните опаковки от храна, които ѝ доставяха по телефона.
В кухнята бе оставена купчина стари опаковки и пакети, а на тях бе бодната бележка от новата ѝ чистачката.
„Скъпа Вера, всичката ти храна е с изтекъл срок на годност. Да я изхвърля ли? Имаш ли препарати за почистване? Потърсих, но не успях да намеря такива. Не изхвърлих кутиите от китайска храна, ако трябва да го направя кажи ми. Елена.“
Съседката също прочете бележката. Миналия месец ѝ изнесе лекция, че трябва само да сложи малко зеленчуци в тенджерата и да ги кипне, става за не повече от десетина минути.
Може и да беше права. Вера никога не бе готвила.
– Много благодаря. – Вера бързо изтласка възрастната жена към вратата. – Много сте мила.
– Пак заповядай, – тя погледна с дребните си очички Вера. – Не ми се иска да се меся, миличка, но защо сама не си переш памучните блузи. Така ще спестиш много пари.
Вера я погледна недоумяващо:  „Нали ако ги пера, ще се наложи да ги суша. А после трябва и да ги гладя“ – едва не изкрещя в лицето ѝ.
– Освен това на едната ѝ липсва копче, – добави жената.
– Добре, – съгласи се Вера. – Вижте … това не е проблем.
– Можеш и сама да си зашиеш копчето, миличка! – заяви шокирана госпожа Димитрова.  – Няма да ти отнеме повече от две минути. Сигурно имаш резервно копче, игли и конци.
– Нямам игли и конци, – обясни Вера възможно най-любезно. – Не мога да шия.
– Поне едно копче можеш да зашиеш! – възкликна жената.
– Не, не мога, – отвърна Вера, стресната от изражението й. – Това не е проблем. Ще си купя нова.
Госпожа Димитрова бе ужасена.
– Наистина ли не можеш да зашиеш едно копче? Майка ти никога ли не те е учила?
– Ами …. не. Не ме е научила.
– По мое време, – заклати глава госпожа Димитрова, – всички образовани момичета ги учеха как да шият копчета, да замрежват чорапи, ….
Всички тези неща абсолютно нищо не говореха на Вера.
– По мое време …. вече не ни учеха на такива неща, – отвърна любезно Вера. – Учеха ни как да се подготвяме за изпитите, да си изберем добра кариера, да имаме мнение и как да използваме мозъците си.
Госпожа Димитрова я изгледа продължително.
– Жалко, – заяви накрая тя.
Вера се опитваше да запази спокойствие, но напрежението, натрупало се през целия ден, заплашваше да избухне. Тя бе работила часове наред. Чувстваше се уморена до смърт, беше гладна, а тази бабка ѝ разправя как се шиело копче.
– Не е никак жалко, – отвърна напрегнато Вера.
– Това си е твоя работа, миличка, – съгласи се миролюбиво госпожа Димитрова и се отправи към апартамента си.
Това подпали Вера.
– И защо да е жалко? – попита тя и излезе след съседката. – Защо? Може и да не съм в състояние да зашия копче, но мога да направя фантастичен отчет и да спестя на фирмата трийсет милиона долара. Това мога да направя.
Госпожа Димитрова я наблюдаваше от вратата. В погледа й се чете още повече съжаление от преди.
– Жалко, – повтори тя, сякаш не бе чула и дума от казаното. – Лека нощ, миличка, – тя затвори вратата, а Вера въздъхна отчаяно.
– Вие чували ли сте някога за феминизъм? – кресна пред вратата ѝ Вера.
Отговор нямаше.

Едно от най-интересните неща в студенския живот, безусловно е „общението“ с преподавателите.
Само на лекция могат да се чуят много интересни, остроумни и забавни фрази от устата на професорите.
Ето ви една прекрасна перла.
– Какво е това килограм, вие знаете ли? Вземете нещо в ръка, сега друг предмет, който тежи 20 килограма. Какво натежа ли? А какво е това джаул? Как да го почувстваме?
Аудиторията мълчи.
– Не знаете? Това е много лесно! Имаме енергия MV ^ 2/2, сега си представете тухла с маса 2 кг, която лети със скорост 1 м / сек. А сега как да почувстваме този джаул? За целта е необходимо тухлата да лети към челото ви, face to face, така да се каже …..

John Bramblitt е съвременен феноменален художник. Той е сляп, но рисува картини. Научил се е да различава цветовете на боите, усещайки текстурите с пръстите си. Творбите на художника са широко признати.
John Bramblitt е завършил с отличие университета в Северен Тексас в Дендон. През 2001 г., заради усложнения от епилепсия, неговите надежди да стане учител по изобразително изкуство са били попарени и той изпаднал в дълбока депресия.
Но като човек със силна воля, се научил на тактилна визуализация, която му позволявала да „види“ чрез докосване и да рисува. Разработил е специална техника, която му дава възможност да създава картини. Сюжети той взема от спомените си и реални събития в живота му.
Платната на John Bramblitt постоянно са изложени в различни галерии. Той често дава благотворителни уроци по живопис, интервюта и лекции, където винаги говори за това, че физическите недъзи не трябва да спират хората в желанието им да бъдат креативни или в нещо друго, което те обичат да правят. Семинарите на John Bramblitt  са уникални в света на изкуството. Те включват адаптивни методи за хора с увреждания.
John Bramblitt е автор на книгата „Крещя в мрака“ – една история за живота Bramblitt, пътуването му през територията на слепотата и как е намерил щастието си чрез изкуството.
John Bramblitt живее и работи в Дентон, Тексас, САЩ. Той е и консултант по разработване на програми за музеи, които са предназначени за всички, независимо от тяхната способност или увреждане.

В притчата за добрият самарянин се разказва, как човек помогнал на друг изпаднал в беда, докато други минаващи от там не му обърнали внимание.
Психолозите Даниел Бастон и Джон Дарли решили да видят  как моралните норми влияят на човек в стресова ситуация.
За целта на една група от студенти от семинарията им разказали притчата за добрия самарянин, а след това ги накарали да идат в съседното здание и да разкажат какво са чули. На втората група било предложено да подготвят изказване за всички възможни случаи за настаняване на работа. Освен това участващите в експеримента били помолени да побързат към дадена аудиторията.
По пътя студенти видели на земята, човек нуждаещ се от помощ.
Оказало се, че тези, които се готвели да разказват притчата за добрия самарянин, реагирали така, както и втората група, участващи в експеримента. На тяхното решение влияело ограничението на времето.
Само 10 % от семинаристите, оказали помощ на пострадалия преди да отидат в аудиторията, където слушали лекция за това, колко е важно да се помага на човек изпаднал в трудна ситуация.
Какво говори това?
Можем да кажем, че с изненадваща лекота се отказваме от религията и моралните си ценности, когато ни е изгодно това.
Хората са склонни да оправдават своето безразличие с думите „това не ме засяга „, „не мога да помогнат с нищо“ или „ще се справят и без мен“. Лошото е, че това не се случва по време на бедствия и кризисни ситуации, а в ежедневието.