Някакъв файлетон в един вестник разказвал за един много интересен случай.
Полицай не искал да се занимава и забърква с един пиян човек, затова го пренесал в съсения участък. Другият като видял пияния, го върнал на територията на първия полицай.
Артистът Олег Попов прочитайки тази история си представил следната ситуация.
Пред лекарят лежи много болен човек и лекарят постъпва, като полицая.
Така се родила известната реприза или повторение на комичната ситуация „Удавеният“.

Така правеше през цялата смяна, независимо дали беше дневна или нощна. Влизаше вътре в стаята, обръщаше плочата и музиката продължаваше. Никой не го караше, но Иван усещаше, че трябва да го прави.

Чу, че някой плачеше в съседната стая, трябваше да отиде веднага там, а толкова му се искаше да остане  при този немощен човек, който много обичаше музиката. Горкият, можеше да спи само, когато му даваха обезболяващи.

Нежната музика на цигулката разтваряше напуканите му устни, сякаш вдишваше цялата тая палитра от тонове. Иван посегна към кърпичката си, навлажни я с вода и му намокри устните. Той умираше, но не от болестта, каято го измъчваше вече няколко месеца, а от принудителното гладуване и обезводняване на организма. Вътрешните му органи преставаха да работят един по един и така щеше да продължи, докато умре. Жесток начин да умреш.

Старците лежаха в локви от собствената си урина, други молеха някой да ги заведе до тоалетната. Санитарите и сестрите се нервираха и им крещяха:

– Млъкнете! Няма само с вас да се занимаваме! Какво сте се разврякали?

Първите месеци Иван си мълчеше, не искаше да привлича вниманието.

Работата му съвсем не беше сигурна, особено с такова досие: две присъди за кражби едната, от които беше със взлом. Не смееше да се оплаква на главната сестра или лекаря на отделението, въпреки че виждаше как другите санитари надуваха звука на телевизора, за да заглушат стоновете и виковете на болните.

Понякога отскачаше при по-подвижните и дори се смееше на глупавите шеги на сбръчканите старците. Правеше всичко възможно да ги облекчи и ако чуеше стон и вик от съседното отделение, където бяха тежките случаи, летеше на там, за да помогне, въпреки че това не влизаше в задълженията му.

Обикновено се промъкваше до Мартин, даваше му вода и го обръщаше. Ако някой от другите се изпуснеше, измиваше го, избърсваше го, а след това се опитваше да го успокои.

Понякога пациентите крещяха срещу него:

– Махнете го този черньо от тук! Не искам този да ме докосва!

Но той не им се сърдеше. Как може да се сърди на човек, чиито дни са преброени?

Когато жената на Стоян идваше да го види, я  черпеше с чай и бисквити, а като задремеше на стола внимателно я завиваше с одеало. Сестрата на Петър често го посещаваше и като виждаше окаяното състояние на брат си плачеше. Иван се опитваше да я успокои и ѝ даваше кърпичка да си избърше очите.

Мрачно и тягостно беше в болницата. Хората умираха, а с тях и надеждата на останалите, че ще оздравеят.

Медицината съвсем не беше студена и отблъскваща наука, защото Иван ѝ придаваше топло и любвеобилно лице.

Виктор тръгна в командировка. С него пътуваше Светла. Регистрираха се на летището. Той предаде багажа си и изведнъж почувства силна умора. Главата му сякаш беше пълна с олово, а гърлото с пясък.

В медицинския пункт бързо прегледаха Виктор и лекарят му каза:

– Вероятно имате хепатит.

– Боледувал съм от хепатит преди двадесет години, – възрази Виктор, – но при хепатита не боли гърло.
Прегледаха го и други специалисти. Един от тях погледна строго Виктор и каза:

– Отивайте веднага в „Бърза помощ“!

Виктор се ядоса и се отправи към вратата. Зад гърба си чу един от „специалистите“ да му казва:

– Ако не отидете в болницата вие ставате престъпник. …. вашата болест можете да заразите околните и да предизвикате епидемия.

Светла хвана Виктор за ръката и отидоха да търсят раницата му, а след това върнаха билетите на касата. Виктор гореше и през цялото време мърмореше:

– Как мога да отида в инфекциозната болница, когато аз съвсем не съм заразен?!

Светла го погледна и гневно попита:

– Искаш ли да търсим изобщо “Бърза помощ“?

– Не искам, – чесно призна Виктор.

– Тогава, – попита Светла, – защо е нужно да ходиш, щом не искаш?

Виктор се изненада. Той не се изненада от логиката на въпроса, нито от свободата, която следваша тази логика. Виктор беше удивен от това, че жена му помогна да  изгони страха от себе си.

За първи път някой беше се досетил за страховете му и тактично по женски беше ги отстранил. В същата минута се почувства свободен. Такова нещо трудно се забравя.

Светла и Виктор тръгнаха към нейната квартира. Там той спа непробудно 14 часа. После се оказа, че само се е простудил.
Вечерта Виктор се почувства напълно здрав.

Средно от 20 до 50 процента от туристите в света са изправени пред такъв неприятен феномен като диарията, в първата седмица от престоя си в чужда страна. Но използването на антибиотици без консултация с лекар не е желателно. Това може да допринесе за устойчивостта на бактериите.
Злоупотребата с антибиотици прави бактериите устойчиви на лекарства. В резултат на това човек става носител на инфекцията на първо място в страната си, когато се завърне у дома.
По-голямата част от всички случаи на „туристическа диария“ не са пагубни и те преминават от само себе си.

Този човек имаше само един бъбрек, а в медицинският му картон не беше отбелязана бъбречна операция. Докато умиваха какво да правят телефона извъня:

– Казвам се Ралица Петрова и работя като хирург в санаториум високо в планината. Бих искала да поговорим за Сашо и това, което ви е изненадало.

Тихомиров се уговори с жената, как да стигне до санаториума и тръгна.

Когато пристигна дърветата бяха изгубили сенките си и тъмнината напредваше с бавна крачка.  На вратата го срещна слаба, средна на ръст жена, с прошарени коси и усмихнато лице.

– Преди три години Сашо дойде тук. Беше извървял пеша целият път до тук. Изглеждал уморен и сестрите решили, че е за спешното, но той им казал:

„Аз се чувствам добре и съм напълно здрав. Мога ли да поговоря с някой лекар от отделението за трансплантация?“

Поискал да даде единия си бъбрек.

Попитали го: „На кого искате да го дадете? На болно дете, роднина или приятел?“

Той казал, че няма значение, искал да даде бъбрека си на някой, който имал нужда от такъв.

Тогава ме извикаха от отделението. Пред мен стоеше клошар на средна възраст, с започваща да побелява коса. Така се запознах със Сашо.

– Вие приехте ли „спонтания“ му дар? – попита Тихомиров.

– Отпратихме го веднага, – каза Ралица. – Казах му, че не можем да направим това.

– После е идвал пак? – бързо се досети Тихомиров.

– Да, идва още два пъти. На третия път ме попита: „Какво означава думата филантропия?“

– А, ….любов към ближния, – смотолеви набързо Тихомиров.

– Тогава тои ми каза: „Защо само на богатите е позволено да обичат ближния си? И аз искам да съм филантроп“. Беше решил по този начин да помага на хората. Убедих се, че говори искрено. Направихме му изследвания и всичко беше наред.

– А той как се държеше, не забелязахте ли нещо нередно в държанието му? – попита Тихомиров.

– Направихме му и психологически тестове, – каза Ралица. – Беше напълно нормален и способен сам да вземе такова решение. Но постави едно условие.

– Условие? – Тихомиров погледна косо жената.

– Трябваше да му се закълна, че това ще остане тайна и на никого няма да кажа. Не искаше пациентът да се чувства задължен към него. „Никаква слава“, така ми каза.

– На кого присадихте бъбрека? – попита Тихомиров.

– На една жена и всичко мина много добре.

– А, той разбра ли? По-късно видяхте ли го?

– Потърсихме го за да му благодарим, това беше един прекрасен жест от негова страна, но той си беше тръгнал без да се обади на никого.

Това беше направо невероятно, за напълно непознат човек да жертваш бъбрека си. И все пак някой го беше направил, безплатно.