На Донка Милчева много ѝ допадаше спешното отделение. Нямаше престава защо е така, но след родилното, то бе любимото ѝ отделение.

Тук бе различно всеки ден. Непрекъснато  се случваше нещо. От време на време Донка се сблъскваше с ужасни случаи като жертви на тежки катастрофи, инфаркти, травмиращи инциденти, изгаряния, токови удари, но през повечето време работата бе рутинна.

Дейността ѝ в спешното отделение я сближаваше с колегите. Споделяха си много неща. Понякога бяха под огромно напрежение, но тук е много по-различен светът от този навън. В отделението се създаваха трайни и здрави приятелства.

Най-важното нещо за Донка бе:

– Да помагам на хората да се почувствуват по-добре, да допринасям за доброто им състояние, – както веднъж бе заявила, когато я попитаха: „Какво правиш тук?“.

Нали именно за това бе записала медицина.

Спешното отделение ѝ носеше голямо удовлетворение. Не искаше да се премести в дерматологията, където ѝ предлагаха.

Беше заявила на шефа си:

– След завършването на практиката, искам да остана тук в спешното.

– Да, но тук няма да изкараш много пари, – беше ѝ казал той.

– Парите не са най-важното нещо в живота, – каза му решително Донка.

– Кажи го на жена ми, – засмя се той и тръгна към следващата стая.

Тя не знаеше кога шефа ѝ ще се усмихне или намръщи, но пък много я подкрепяше, хвалеше добрата ѝ работа, но не се колебаеше да ѝ направи забележки, ако сгрешеше.

Когато обърка сиптомите на исхемичната болест на сърцето, той я успокои и ѝ каза:

– И аз като по-млад допуснах същата грешка.

Веднъж, когато я откри разплакана в стаята за почивка, я потупа по рамото и каза:

– Не забравяй, че всички правят грешки, само че лекарите покриват своите. Избърши очите си и да вървим да видим как е жената, защото след малко трябва да поговорим и с противния ѝ съпруг.

Ако не останеше тук, щеше да се насочи към гинекологията, тази специалност я привличаше много отдавна.

Познаваха се от времето, когато и двамата бяха студенти в столицата. Тогава бяха само приятели, но тя забременя. Нина учеше за детска учителка, а Николай икономика.

Случилото се бе шок и за двамата.

– Сега не е време за бебе, – навиваше я Николай. – Предстоят ни трудни изпити. Трябва да завършим.

Нина беше объркана, но накрая се съгласи с идеята на Николай.

Два часа преди уговореното време в една частна клиника, Нина звучеше разколебано:

– Не мога, това е живот, как така …..не мога да му посегна, – сложи глава на гърдите на Николай и се разплака.

– Вземи се в ръце, – умоляваше я той, – това е най-добрият вариант за момента. Не е толкова страшно. В края на краищата цялата работа не е нещо повече от вадене на мъдрец.

Нина изтри сълзите си, но в нея нещо силно се противеше, друго я бяха учили родителите ѝ. Погледна Николай и видя непоколебимия му поглед. Разбра, че той няма да отстъпи, а тя толкова много го обичаше. След това се изправи и примирено пое към клиниката.

Той остана да я чака в едно кафене от другата страна на улицата. Прочете вестника, дори и рекламите, които ненавиждаше. Но времето за него едва се влачеше. Поглеждаше от време на време часовника си и имаше чувството, че времето е спряло, а стрелките изобщо не се движат.

Нина се появи след два часа. Тя беше пребледняла и се наложи да вземат такси. Когато пристигнаха в общежитието, завариха група младежи, които чакаха Николай. Бяха дошли за някакво отдавна уговорено събиране.

Нина се сви на леглото и се зави  през глава, но споровете, виковете, закачките пробиха през одеалото. Прилоша ѝ. Едва си проби път през разгорещената компания и отиде в тоалетната. Зави ѝ се свят. Изглежда действието на упойката беше минало, защото нетърпима болка я разкъсваше.

Не можа да спре надигащата се вълна от нея и повърна. Подпря се на стената, отпусна глава и се разплака. Остана там, докато гостите си тръгнаха.

Когато Николай я откри, Нина цялата трепереше. Прегърна я и нежно я поведе към леглото.

Година по-късно се ожениха, но Нина дълго време не можеше да зачене. Ходеха при какви ли не лекари.

Минаха осем години преди да се появят двете им близначки.

Нина и Николай никога не говореха за онзи следобед в студенската стая …. като че ли бяха сключили негласно споразумение да не повдигат този въпрос. Но преживяната болка и разочарование стояха като невидима стена по между им.

Един свещеник бил извикан да се помоли за болно дете, което няколко дена имало висока температура.
Свещеникът дошъл и започнал да се моли.
След няколко минути пристигнала и „Бърза помощ“, която родителите на детето били извикали много по-рано.
– Свещеник дойде да се моли за детето ни, бихте ли изчакали за малко в кухнята, – помолили родителите лекарят и медицинския екип от „Бърза помощ“.
– Какво, толкова ли е зле? – попитал уплашено лекарят.

В детството ми при простуда нагряваха носа ми, а в чорапите ми слагаха горчица. И това помагаше. Днес лекарите наричат това безполезно лечение, атавизъм.
„Бабините“ методи наистина ли са безполезни?
На такива средства им трябва повече време, за да се види забележим ефект.
Съвремените фармакологични средства действат много по-бързо. Освен това, сега фокусът на лечението не е затопляне, а активиране на нарушените функции. При бронхити, например, се препоръчва вибромасаж, който спомага за бързото расейване на възпалението.
Но ако „бабиният“ метод „грее душата“ не се отказвайте от него.
Важно е да сте убедени, че само сте простудили, а нямате бронхит. В противен случай не заменяйте лекарствата само със затопляне.

Да приемем, че някой е подарил на свой приятел диамантен пръстен, който струва много пари. Какво би си помислил този, който е подарил пръстена, ако след това при първата си среща с приятела му, той му каже:
– Какъв прекрасен пръстен ми подари. Аз ще го пазя и ще го скрия на безопасно място.
Такава глупост умът ни трудно би могъл да възприеме.
Но колко голямо е безумието на хора, които полагат всички усилия и постоянно се грижат за външния си вид и тялото си, дори и да е много красиво, неразбирайки, че в тях единственото съкровище е душата им.
Исус Христос оценява човешката душа повече от външността, видимия свят и за да я изкупи даде живота Си.
Човек може да се увлече по нещо красиво, но Бог цени вътрешното съдържание на това нещо – неговата душа.
Душата е безсмъртна, надарена е с разум и воля. Тя винаги разбира от какъв вид са всички наши чувства, съкровища на нашето мислене, източници на вътрешна привлекателност и красота, и до колко те са отражение на Бога.
Всяка човешка душа е уникално творение на неповторимия Майстор.
Тежко е на душата ни без Христос. Без Него тя прилича на дом без господар, град опустошен от враговете, кораб без кормчия, овце без пастир и болен изоставен от лекаря си.
Животът и мирът в душата ни са неразривно свързани с общението ни с Небесния Цар. Нека отдадем нужното място на Исус Христос в нашите сърца и души.