Преди няколко години, едно американско семейство спаси куче от сигурна смърт. Животното нарекоха Зина. И тя стана пълноправен член на семейството.

В този дом живееше осемгодишният Джони, който страдаше от аутизъм. Момчето бе толкова затворено, че лекарите се опасяваха за живота му

Но след като Зина дойде в семейството, състоянието на Джони се подобри. Кучето стана за момчето истински спасител.

Така доброто, което бяха направили, се върна като бумеранг към тях.

Старайте се да вършите добри дела, те непременно ще ви се зачетат.

Здравка чу разочароващата за себе си и за съпруга си диагноза.

– Изследванията ви говорят за безплодие. Вие не можете да имате деца, – каза съчувствуващо лекуващият я лекар.

Здравка и мъжът ѝ продължиха участват в обичайното ежедневие. Но един ден семейното огнище се разклати.

Съпругът на Здравка със сълзи в очите веднъж каза на Здравка:
– Няма за кого да живея по-нататък …

„Имам само един Лекар, – помисли си Здравка, – който може да ми помогне. Трябва само да предприема мерки“.

Още същия ден тя се отправи към църквата. Отдавна не бе стъпвала там, защото мъжът ѝ не одобряваше ходенето ѝ в храма.

Седна на една от пейките вътре  и помоли Бога:

– Господи, мъжът ми казва, че няма за кого да живее повече. Няма да имам утеха, ако той си тръгне от мен. Моля те изпрати ми детенце, за да имаме и двамата със съпруга си стимул за живот.

Когато Здравка се изправи, чу ясно в главата си:

„За какво се молиш? Ти вече …“

Тази мисъл не я изплаши, а я накара да продължи молитвата си:

– Тогава ми помогни да износя здраво дете.

След седмица Здравка научи, че е бременна.

Минаха девет месеца и тя роди здраво и красиво момиченце.

Сега Здравка се шегува, като казва за дъщеря си:

– Това е моята Подаренка.

На нея тя гледаше като дар от Бога, донесла ѝ толкова много щастие. Сега тя още по-силно вярваше, че семейството ѝ ще се възстанови и момиченцето ѝ ще има любящ и грижовен баща.

Така Здравка научи средството, което бе необходимо за изпълнение на мечтата ѝ – искрената молитва.

Човек не бива да се предава даже в минутите на пълно отчаяние. Има изход във всяка ситуация, само трябва да потърсим истинският Лекар, Снабдител, Утешител, Учител, ….., Който не би ни оставил в трудна минута.

В един малък резерват за слонове, всички животни са приятелски настроени един към друг. Състрадателни хора бяха събирали на това място животни, които бяха живели при ужасни условия, в цирка или на улицата.

Но имаше една забележителна двойка.

– Погледни ги само, – каза Стоил изненадан наблюдавайки интересната двойка. – Обикновено животните дружат само с тези от техния вид.

– Тези двамата са разрушили всякакви стереотипи, – засмя се Лъчезар.

– А, за тези ли? – обади се човекът, който се грижеше за животните.  – Те наистина са невероятни. Това е слона Тари, а неговата приятелка е мелеза Бела.

– Първоначално ги виждах да скитат заедно, – засмя се Матей, той също помагаше за гледане на животните, – но после станаха истински приятели.

Дружбата между слона и кучето продължи 10 години. Заедно ядяха, пиеха, играеха и се разхождаха.

Един ден при нещастен случай Бела си нарани гръбнака.

Всеки ден 35 годишния Тари отиваше до ветеринарния пункт и стоеше там дълги часове на едно място.

– Какво прави този слон тук? – питаше ветеринарния лекар.

– Не знам, – каза Мирон, помощник на ветеринара. – Имам чувството, че чака някого.

– Едва ли има много приятели между хората тук, – засмя се лекарят. – Но при нас няма слон. Кого чака според твоите предвиждания?

– Точно, когато се появи този слон, – обясни Мирон, – докараха една кучка със счупен гръбнак….

– Невероятно, – възкликна ветеринарът. – Хайде да проверим.

Двамата на носилка изнесоха Бела. Слонът бавно приближи. Хоботът му се вдигна и нежно докосна Бела, а тя излая доброжелателно.

– Да не повярва човек, – извика Мирон, – слон и куче приятели….

 Яна бе в 27 седмица от бременността си и пътуваше в автобус към болницата. Нещата с плода се бяха усложнили. Шофьорът на автобуса бе забелязал притеснението и объркването в очите ѝ.

Когато Яна се преви от болка и лицето и се изкриви от напрежение, шофьорът се обърна учтиво към нея и каза:

– Успокойте се, ще стигнете на време.

След това се обърна към останалите пътници:

– Ако някой ще слиза на следващите четири спирки, нека слезе сега, защото автобусът ще се отклони.

Имаше и мърморещи, но хората слязоха. Шофьорът седна зад волана и подкара бързо автобуса. Спря точно пред болницата.

За Яна всичко мина благополучно и тя се чувстваше вече по-добре.

На другия ден тя позвъни във фирмата на шофьора, който ѝ бе направил такава голяма услуга.

– Здравейте, – каза Яна, – вчера пътувах в автобус номер 23, шофьорът заради мен се отклони от маршрута си. Нали не е пострадал заради това. Благодарение на него, лекарите успяха да спасят моя още нероден син.

– Не се безпокойте, – отговори дружелюбен мъжки глас. – При нас постъпи само едно оплакване от един пътник. Шофьорът веднага ни съобщи за случилото се, след като ви е закарал в болницата. Той вече получи благодарност за своите действия. Благодаря ви, че позвънихте. Радвам се, че сте добре и се пазете!

Ели бе най-обикновен тинейджър. Като всички останали на нейната възраст, тя ходеше на училище и се срещаше с момче, което се казваше Станислав.

Съвсем неочаквано Ели започна да има често силно главоболие. След няколко мъчителни дни, тя отиде на лекар.

Той ѝ постави доста страшна диагноза:

– Имате рак. Единственият изход от създалото се положение е химиотерапия.

След като разбра за диагнозата на Ели, Станислав изпадна шок.

– Защо точно на нея? – той удряше с юмруци по стената. – Тя е толкова добра, защо….? Какво ще правя без нея?

Сълзите му се стичаха по бузите, а болката свиваше сърцето му и не му даваше спокойствие.

Когато се поуспокои Станислав започна да разсъждава по-трезво:

– Сега тя се нуждае от подкрепа, а не от моето хленчене.

И той нито за миг не се отдели от нея, не преставаше да се грижи и да я подкрепя.

Малко по-късно родителите на Ели узнаха още една шокираща новина:

– Дъщеря ви е бременна.

При други обстоятелства майка ѝ и баща ѝ биха се зарадвали, но сега ….

Ели бе изправена пред много важен избор:

– Ти сама трябва да решиш, – каза ѝ лекарят. – Детето, което носиш ще умре, ако продължиш химиотерапията. Но ако спреш лечението, ти ще си отидеш.

Ели дълго мисли:

„Ако продължа да се лекувам ще живея, но ще убия това, което още не е видяло бял свят. Ако то се роди, аз ще умра. Това лечение е болезнено и не се знае какъв ще бъде изхода …. но …… мога да дам шанс на едно малко човече да се радва на живота ….“

И накрая тя реши. След девет месеца Ели роди син.

След раждането тя каза на акушерката:

– Това е всичко. Направих така, както сметнах за най-добре. Изпълних дълга си.

След една седмица Ели излезе от болницата със сина си. Оставаха ѝ само 12 дена живот и тя ги прекара с детето си. Умирайки тя не го изпускаше от ръцете си.

Заради детето си Ели пожертва живота си, понякога на това не би се решила и зряла жена.