Хората се делят на два вида. Тези, които са склонни постоянно да пренасят делата си за утре и тези, които пренасят почивката си за утре.

И знаете ли, негативните последствия настигат и едните и другите.

Тези, които прехвърлят работата си за утре, един ден ще се изправят пред необходимостта да я изпълнят. В авариен режим, в нервно състояние, на границите на възможното.

А тези които отлагат почивката си за по-късно, в най-добрия случай ще се изправят пред неспособността си да си починат. Те ще престанат да се виждат извън своите притеснения и отговорности.

Енергията, която използваме за трудовите си подвизи, трябва от някъде да я зареждаме.

Времето за почивка трябва да се планира. Така, както планираме посещение при лекар, отиване до данъчното или среща с бизнес партньори. Защото ако не планираме почивката си, голяма е вероятността, да не остане време за нея.

Мисля си, че колкото по-малко човек планира  да си почине, толкова по-често ще посещава лекаря си.

10-минутната разходка е ефективно средство за борба с „епидемията на бездействието“. Новите насоки предписват ежедневни физически упражнения за по-възрастните хора.

Според констатациите на лекарите около 45% от хората са неактивни до толкова много, че не могат да се справят с 10-минутна разходка.

Повече от 6,3 милиона възрастни на възраст между 40 и 60 години не могат да преодолеят 10 минутна разходка на ден.

Това е тревожно, защото физическото бездействие е една от шестте причини за преждевременна смърт в Обединеното кралство и САЩ.

Ходенето е дейност, която е достъпна и приемлива. тя дава възможност да се поддържа физическата активност у възрастните.

Бързото ходене има много предимства, включително подобряване на формата, улесняване на ежедневната физическа активност, подобряване на настроението и качеството на живот, по-здравословно тегло и 15% намаляване на риска от ранна смърт.

Естер Чу е американска лекарка с азиатски произход. Тя работи в „Бърза помощ“ повече от 10 години. Няколко пъти в годината среща отказ от пациенти да ги обслужи поради расови предразсъдъци.

Чу работи в Орегон. Тя казва, че в щата има много бели националисти, кито не искат да приемат помощ от азиатска лекарка.

Обичайните разговори преминават по следния начин.

– Разбирам гледната ви точка, но аз съм учила в елитни институции и съм практикувала много години.

– Не, по-добре е да си вървя или да отида при друг лекар.

– Вие можете да се откажете от моята помощ, но аз си оставам квалифициран специалист за вас. Имате алтернатива, да ви обслужи стажант.

– Добре, нека е стажанта, той поне е бял.

Чу много пъти е преживявала периоди на неверие, срам и гняв и въпреки всичко тя „проявява състрадание и продължава да работи“.

Това не е единственият случай. Пациентските предразсъдъци към лекарите са толкова разпространени, че много медицински специалисти ги смятат като част от всекидневната си работа.

От психологическа, духовна и медицинска гледна точка, най-важната човешка потребност е нуждата от надежда.

Известният кардиолог д-р Уилсън Макнеър в автобиографичния си роман „Пътят на лекаря“, е заявил: „Често с другите лекарства използвам надеждата, тя може да изцели почти всички болести“.

Доктор Волф Харолд, професор по медицина в Медицинския колеж на университета Корнел и доцент по психология, казал: „Надеждата, както вярата и осъзнаването смисълът на живота, има лечебни свойства. Това не е просто твърдение или убеждение, това е заключение, подкрепено от внимателно планирани научни експерименти“.

Когато умира надеждата, обзема ни отчаяние. Тя е жизнено необходима. както психологически, така и биологически.

У хората трябва да има надежда и тя идва само от Христос. Когато ние се обръщаме към Него, Той ни дава надеждата за вечен живот.

Главният лекар на болницата на затвора в Москва Федор Хааз, всички в Москва го наричали „Фьодор Петрович“, получи медицинско образование във Виена.

След случайна покана на руски благородник, той след като го излекувал, останал в Москва. Бързо спечелил репутация на отличен професионалист и хуманен лекар.

Имащ голяма частна практика, Хааз безотказно лекувал бедните.

По време на Наполеоновото нашествие заедно с действащата армия той дошъл в Париж.
След това той станал член на „Комитета на попечителите на затворите“.

Сблъскал се с ужасната картина на физическите и нравствени страдания на затворниците. Той изобретил по-леки окови и давал всичките си пари за тяхното производство. Молел от богатите пари за това дело, а те не можели да откажат на стареца, който никога не искал нищо за себе си.

Арестанти, които пристигали в Москва чували мълвата за състрадателния лекар на затвора.

Веднъж през нощта, когато той бързал за болен, който бил беден, в тъмнината крадци започнали да събличат вълчата му шуба.

Хааз им казал:

– Чака ме болен  беден човек. Няма да ви издам, но елате у дома за тази шуба. Аз Доктор Хааз и живея в болницата.

– Бащице, кой ще ви докосне, – отговорили неочакваните събеседници. – Ако позволите, ние ще ви придружим.

Когато състрадателният лекар умрял, цялото негово имущество се състояло от няколко рубли, износени дрехи, книги и астрономически инструмент. Оказало се, че старецът е имал една слабост…. обичал през нощите да наблюдава небето.

В последния си път го съпроводили 20 хиляди човека. Ковчега му носели на ръце до гробищата.
На надгробната му плоча бил изсечен неговия девиз: „Бързай да правиш добро!“