Той е красив като розите и е без бодли. Нежност без коварство и измама. Нищо чудно, че са били любими цветя на царските особи.
Въпреки това, в древния свят е съществувало мнение, че божурът  е опасно цвете. Легендата разказва, че божурът може да се откъсне само през нощта. А този, който откъсне цвете в следобедните часове, ще умре от трагична смърт. Най-вероятно, легендата идва от гръцкия мит за Троянската война.
Лекар на име Божур или Рeons е излекувал един от героите, който е бил смъртоносно ранен. За това богове превърнали този лекар в едно магическо цвете, сокът от корените на което лекуват всички болести. Цветето е кръстено на лекаря Рeons или божур.
В древен Китай, стъблата и корените на божура са част от много медикаменти.
На изток, цветето се отглежда в продължение на хиляди години. Прародителят на културния божур е тревистия, който расте в Сибир и на север в Китай.
В Европа, цветето се е появило чак през 18 век. От Европа той попада в Америка. В началото на ХХ век божурът е бил най-продаваното цвете на пазара. И след това някой обявил божура за старомоден. И в продължение на много десетилетия, тези цветя,  които са като „нежни рози“, могат да бъдат намерени само при истинските ценители на красотата.

Той е разположен в графство Тайн и Уип, на скалист нос, известен като скaлата Pen Bal. Комплексът включва замък и руини на манастир на бенедикците, където са погребвали кралете на Нортъмбрия. Гербът на градът, както преди, включва три корони, което показва, че тук са погребани трима крале.
Първият е бил Освин, кралят на Дейра убит от войник на Освия от Bernicia. Тялото му било докарано за погребване в Тайнмаф. По-късно, Освин станал светец и гроба му се превърнал в място за поклонение.
Редовно тук идвали от континента, като ограбвали и разрушавали манастира. За първи път това се е случило през 800 г., след което монасите засилили отбранителните съоръжение. Това спасило монасите при обсадата през 832 г.
Въпреки това през 865 г. църквата и манастирът били отново разрушени от датчаните. Именно по това време монахините на Св. Хилда се прибрали на това място с надежда, че там ще намерят убежище и защита. Всички били убити.
Ерл Тостиг направил Тайнмаф своя крепост по време на царуването на Едуарт Изповедника. По това време манастирът бил изоставен и гроба на св.Освин бил забравен.
Според легендата, Св. Освин се явил на Едмунд, който живеел там като отшелник. Светията показал на Едмунд, къде е погребан и това място било преоткрито през 1065 г.
През 1538 г. манастирът е бил разпуснат от Робърт Блакеней последния игумен на Тайнмаф. Манастирът и неговите земи са били дадени на крал Хенри VIII и върху средновековните стени били построени нови артилерийски укрепления.
Въпреки, че носът е бил първоначално изцяло заобиколена от външна стена, кулите на северната и източната стена се сринали в морето, а по-голямата част от южната стена била нацяло разрушена. Западната стена и кулата на портата все още са в добро състояние.
Съвсем наскоро, на територията на замъка са се намирали модерните сгради на брегова охрана на Нейно Величество, но днес Тайнмаф се намира под грижите на организацията „Английско наследство“.

Оказва се, че всички „панически“ думи са дошли от Гърция, по-точно от гръцката митология.
Именно в нея „обичайният“ Пан е покровител на природата, пастирите и стадата.
Според легендата той можел да предизвика такъв страх, че човек бил готов да бяга, без да избира пътя си, не забелязвайки, че може да падне в пропаст, в канавка или бурна река.
Съгласно митологията Пан можел да предизвика силен страх и във войската. Гърците вярвали, че поради това в битката при Маратон персийската армия е избягала от бойното поле.
От тук и идва изразът „панически страх“ и думата „паника“.

Никое друго раждане на бог или детство на мъдрец не ни напомня Рождество.

Истината е, че въздействието на тази история върху човешката природа има много специфичен и индивидуален характер. Това не е легенда или животоописание на велик човек. Тази история ни изненадва от вътре и ни трогва до сълзи.

Сякаш в самия център на скромния си дом откриваме скришна стая, за чието съществуване не сме и подозирали, но виждаме как от вътре струи светлина.

Сякаш в дъното на собственото си сърце откриваме нещо, което ни води към добро. То не е изградено от здравия материал на света, а от вещество, чиято сила с лекота ни докосва и отлетява. Това е онази мимолетна нежност в нас, която се е превърнала във вечност. Миг на слабост, даряващ ни по някакъв странен начин със сила и покой. Това е накъсан говор и не стигащи думи, които се уплътняват и стават ненакърнени.

Влъхвите потъват в далечни страни. В планините спират да отекват стъпките на овчарите. Само нощта и пещерата са загърнали в гънките си нещо по-човешко от самото човечество.

Терминът „лаконичен“ произлиза от името на древногръцката област Лакония. Жителите й се отличавали с немногословие и краткост. В Лакония се намирал град Спарта.

Класическият пример за лаконичност на спартанците е свързан с легендата за писмото на македонския цар Филип II, който завоювал много гръцки градове.

В това писмо Филип призовал спартанците незабавно да се предадат, защото „ако аз завзема Спарта със сила, то безпощадно ще унищожа цялото население и ще изравня града със земята“.

На това спартанските ефори отговорили с една дума: „Ако“.