Йодът е бил открит през 1811 г. от френския химик Бернар Куртоа в пепелта на морските водорасли.

Съществува забавна история за откриването на йода. Смята се, че „виновник“ за откритието е любимата котка на Бернар.

На рамото, на работещият в лабораторията Куртоа, лежала котката му. Изведнъж тя скочила на масата и съборила на пода наблизо стоящите съдове. В един от тях се намирал спиртен разтвор на пепел от морски водорасли, а в друг сярна киселина. След смесването на течностите се образувал облак от синьо виолетова пара. Това бил йодът.

99% от запасите на йод се намират в две страни Япония и Чили.

В криминалистиката парите на йода се използват за откриване на пръстови отпечатъци върху ценни книжа.

Този химичен елемент е отровен за хората. Само три грама от него са достатъчни, за да убият човек.

Най-много йод се съдържа в граха, 211 микрограма на 1 кг сухо тегло, а също и в чушките, 135 микрограма на 1 кг.

Симеонов нервно крачеше из стаята и тихо промърмори:

– Добре, сега ще направя това, което казвате, но после какво ще правим? Как ще се оправя с недоволните.

Добромиров се замисли, а после каза:

– Едва сега започва да се прибира реколтата. Поне няма да има вълнение, докато положението не стигне до пазара, когато всеки ще иска да продаде продукцията си. Да всички са насели една и съща култура, защото им казах, че фъстъкът обогатява почвата. Сега на събирането им кажи, че след десет дни ще бъдат предложени  множество приложения на фъстъците.

Симеонов поклати глава и кисело се усмихна:

– Не искам да ги лъжа. Изобщо не ми е до шеги. Имате ли някакъв план?

– Разбира се, че имам, – каза спокойно Добромиров, – след десет дена както ви казах ще предложа доста приложения на фъстъците, така че те ще се изкупуват масово на пазара, даже няма да стигнат.

– Няма да ви напомням, че имате само десет дни, това е срока, който вие сам предложихте.

– Вижте, господин Симеонов, това отдавна съществува, но никой до сега не го е открил. Всяка сутрин отивам в гората и Бог ми разкрива своите тайни. Според това, което чуя планирам деня си. До сега не съм налучквал методите, които използвам. След разговора си с Него отивам в лабораторията и изпълнявам инструкциите Му. А днес Го попитах, защо е създал фъстъка.

Симеонов го изгледа внимателно, поиска да му каже нещо, но само махна с ръка.

– Не съм луд, не бойте се, – усмихна се Добромиров. – Кажете ми без заобикалки, какво ви смущава?

– Какво ти говори Бог?

– Най- напред почнах да се самосъжалявам за съвета, който бях дал на месните земеделци. След като бях разговарял с тях, разбрах, че положението е станало взривоопасно. И днес попитах Бог: „Господи, защо си създал вселената?“, а Той ми каза, „Питай за нещо, което твоя ум ще може да възприеме“. Тогава Го попитах: „Защо си създал хората?“ Отговорът гласеше: „И това няма да разбереш“. Заинатих се и попитах: „Защо си създал тогава растенията?“ Той отговори: „Това е тема извън обсега на умствените ти възможности“. Бях отчаян и прошепнах: „А фъстъците? За тях ще ми кажеш ли?“ „Да за тях ще ти кажа. Иди в лабораторията си и разгради един фъстък във вода, мазнина, смола, захар, скорбяла и аминокиселини. След това всичко смеси съгласно трите Ми закона за съвместимост, температура и налягане“. Така, че господин Симеонов след десет дни ще имаме отговора.

Двамата се засмяха, после Симеонов попита:

– Бог винаги ли отговаря?

Добромиров изведнъж стана сериозен.

– Той винаги ми е давал идеи, но това не ме прави по-различен от другите хора. Бог дава на всеки човек. Тези идея посочват къде е скрито едно или друго съкровище на познанието. Но всеки трябва да реши сам за себе си. Помислете само, има толкова много хора измъчвани от депресия и те са в това състояние, защото не са пожелали да претворят идеите, които им е дал Бог. Човек, който се отказва от тези идеи затъва в бездънното блато на самосъжалението и угризенията, а тези, които ги осъществяват се чувстват щастливи и удовлетворени.

Това наистина се е случило, промених само имената. Човекът разкрил на хората над 300 приложения на фъстъците е Джордж Уошинктън Карвър и то по време, когато пазарът е бил препълнен с фъстъци.

Семьон Волфкович бил един от първите съветски химици, които правели опити с фосфор.

При работата в лабораторията не били вземани необходимите предпазни мерки и газообразният фосфор се полепвал по дрехите на учения.

Когато Волфкович се прибирал по тъмните улици към дома си, неговите дрехи излъчвали синя светлина, а понякога под обувките му излизали искри.

Всеки път след него се събирала тълпа, която приемала учения, за същество, което не е от този свят.

По това време в Москва се появил слух, че се е появил „светещ монах“.

На вратата се почука и влезе Силвия Кендерова. Тя бе служителка за връзки с обществеността. Беше много искрена и добра. Силвия бе жена, която умееше по майсторски начин да се забърква в  каши.

В момента бе нерешителна, на ръба на истерията. Косата ѝ бе разрошена и дишаше тежко.

– Онези отвън се блъскат като животни, – изстреля набързо тя. – Къде е полицията, защо не се намеси?

– Една патрулна кола идва насам, – каза Албена, – след 10-15 минути ще стигнат до тук.

– Трябва всичките да ги арестуват. Разбеснели са се и не знаят какво правят.

Албена разбра, че Силвия не може да се справи с кризата. И какво можеше да се очаква от нея, щом работата ѝ се състоеше да разпределя малко средства за благотворителни цели.

Силвия бе пускала безобидни реплики относно работата на института за изследване на нови лекарства. Често се бе застъпвала за Албена и Станимир, които ръководеха лабораторията към института, но до сега не ѝ се бе налагало да застане срещу глутница озверели хора, надушили неприятности.

– Силвия, разберете се с Албена какво точно ще правите, – каза Станимир, – тя има опит с медиите.

Силвия въздъхна облекчено, все пак тя нямаше сама да разрешава възникналите проблеми в тази бъркотия.

– Какво смяташ, че трябва да направим сега, Албена, – попита с готовност Силвия.

– При работа с медиите е необходимо да се направят няколко неща. Първо, трябва да вземем решение какво да бъде съобщението относно случилото се. Второ, то трябва да е вярно, за да не се завръщаме да го поправяме, защото инак ще загубим доверието им. И трето, повтаряме отново и отново това, което сме казали отначало.

Станимир бе скептично настроен към предложението, но тъй като нямаше по-добро само попита:

– Не е ли по-добре да се извиним?

– Това ще се изтълкува, – каза бързо Албена, – все едно не сме били внимателни, а това не е вярно. Никой не е съвършен, но сигурността ни бе перфектна.

– Това ли да им кажем? – попита Силвия.

– Не, звучи сякаш се отбраняваме – и Албена се замисли. – Например, можем да кажем, че тук вършим работа жизнено важна, за човечеството. Извършваме научно изследователска работа, която спасява живота на хората. В тази работа има рискове, но нашата охрана е до толкова сигурна, колкото може да я направи човек. Най-важното е да се подчертае, че много хора ще измрат, ако ние спрем да работим.

– Чудесно казано, – потърка длани Станимир.

– Появяват се нови вируси всяка година и отнемат живота на хиляди, – продължи Албена. – Това, което произвеждаме в лабораториите, може да ги спаси.

– Супер! Точно и ясно казано, – зарадва се Силвия.

– А как ще предадем това послание, – попита Станимир.

– След два часа трябва да свикаме конференция, – предложи Албена. – Новинарските отдели ще търсят информация за случая, така че ще се зарадват да разберат от нас какво точно е станало. А тези хора от вън скоро ще се разпръснат.

– Дано да си права, – неуверено каза Станимир. – Силвия, моля те уреди нещата.

Нещастни случаи се случваха във всяка лаборатория, но когато е замесен смъртоносен вирус, хората стават неспокойни. Те искат сигурност, че тази поредна „чума“ няма да ги застигне.

За щастие катастрофата се бе случила близо до шосето. Ако бе станала в някой каньон или планина трудно щяха да приберат останките на самолета. По-точно щеше да им отнеме повече време.

– Това не ми прилича на обикновена авария, – отбеляза Ленов. – ще ги убедя в нашата лаборатория да побързат с разследването.

– И вероятно искаш да поема всичко по извозването, – недоволно измърмори Гегов.

– Ще изпратим всички останки в Центъра, където да ги тестват, – каза Ленов, – а извозването на останките наистина мислех да възложа на теб.

Ленов и Гегов бяха приятели. Те бяха създали център, в който правеха изследвания и проучвания на подобни аварии.

Центърът бе разположен навътре в пустинята върху площ от две хиляди декара. Разрасналият се близък град бе достигнал до такива размери, че центърът се намираше в покрайнините му.

Тази база разполагаше с 11 километрова овална писта за тестване, път с препятствия и кал, хлъзгава писта, открита и закрита писта за симулиране на катастрофи и много лаборатории. Имаше още километър и половина самолетна писта и четири хангара за изпитателни полета.

След като се раздели с Гегов, Ленов се срещна с Дамянова, която проявяваше интерес към центъра.

– Не знаех, че извършвате изпитания по поръчка на автомобилни компании, – каза Дамянова. – Мислех, че всяка фирма си има собствени изпитателни писти и лаборатории.

– Наистина имат, – уточни Ленов, но много от тях искат провеждането на отделни независими изпитания. При нас се тества всичко, което се движи на колела, от велосипеди до най-тежките камиони. Например, утре ще ни докарат един свръх тежък камион.

– Харесва ли ви тази работа? – попита Дамянова. – Участвате ли в изпитването на колите?

– Понякога, – похвали се Ленов, – когато ми се отдаде възможност. – Особено забавно е изпитването на камион.

– На камион? Вие се шегувате, – изненада се Дамянова. – И какви камиони най-много ви харесват?

– Да кажем, немски камион със страхотни размери, – засмя се Ленов. – Той е висок 7 метра и половина и празен тежи около 200 тона.

– Не мога да си представя такова голямо нещо, – ахна Димова.

– Най-големият камион в света прилича на триетажна сграда, започна да разказва Ленов, – когато е пълен до горе тежи  колкото един „Боинг 747“. Гумите му имат диаметър три метра и всяка една от тях тежи повече от една лека кола.

– На кого му е потрябвал такъв огромен камион? – попита Димова.

– Една мина за добив на въглища ни поръча да го тестваме, – отбеляза Ленов. – Струва си да платят солиден консултантски хонорар, тъй като възнамеряваха да поръчат 20 броя от тях.

– Невероятно, .- Остана смаяна Димова.

Сега тя разбираше, защо Ленов заедно с приятелят си бе отворил такъв център. Те получаваха доста пари от изпробване на нови превозни средства и изследването на причините за катастрофи и аварии.