Калин бе развълнуван и притича до баща си. Дръпна го за ръкава и попита:

– Татко защо мостовете не се срутват? А покривите на къщите?

Баща му се усмихна:

– Защото имат подпори. Те ги правят здрави и за това стоят прави.

– А как избират, тези как ги каза, ….. подпори?

Бащата обясни:

– Не всяка подпора би свършила работа. Ако тя не е достатъчно силна, а стара и износена, то мостът ще се огъне и ще се срути. А знаеш ли, че и ние хората имаме нужда се нуждаем от такава опора?

– Коя е тази опора? – очите на Калин се ококореха.

– За едни това са парите, за други славата, постиженията, дори вярата в себе си, но хората се нуждаят не от каква да е подпора, а от истинската.

– Коя е правилната? – попита нетърпеливо Калин.

– Това е Бог. Доверим ли се на Него, посветим ли Му се и Го следваме, Той ще върви до нас и ще ни подкрепя, когато можем да паднем, – отговори бащата.

Дядо Жельо много обичаше внуците си. Той често ги събираше край себе си и им разказваше интересни истории.

Днес децата бяха наострили уши и с нетърпение чакаха старецът да започне.

– Много морски костенурки са застрашени от изчезване, – с болка отбеляза дядо Жельо.

– Може би са се навъдили много животни, които ги ядат, – предположи Павката.

– Не, не, – възрази Пламен, – днес хората замърсяват природата и затова много животни изчезват.

– Това може да се случи при видове, но не и при морските костенурки, – подчерта дядо Жельо.

– Коя е истинската причината? – попита припряно Мая.

– Морските костенурки се раждат при пълнолуние, – започна да разказва старецът. – Когато се излюпят, лунната светлина ги води към океана. Техния живот е във водата. А знаете ли къде са намерени мъртви морски костенурки?

– Къде? – в един глас извикаха нетърпеливо децата.

– Между осветеният от пълната луна път във водата и изкуствената светлина, която идва от крайбрежните къщи, лампите и фаровете на минаващите коли, – отговори дядото. – Изкуствената светлина е заблудила костенурките и ги е отвела към смъртта.

Тежка въздишка се отрони от детските гърди.

– Но хубавото е, – дядо Жельо се усмихна, – че неустоимата светлина на Исус, ни води към живот. Неговото слово е светилник на нозете ни и виделина на пътеката ни. Той ни дава сила да бъдем светлината Му в този тъмен и мрачен свят.

Децата се оживиха, а старецът продължи:

– Ако прилагате Словото Му в живота си всеки ден, ще можете добре да разпознавате изкуствената светлина на врага. Останете в осветения път на Господа и светете ярко за Христос в дома си и навсякъде по тази земя.

Графика на Марта бе много натоварен. Тя ходеше на работа. Там отговорностите ѝ не бяха малко, но в къщи ѝ оставаше съвсем малко време да почива.

Когато звънеше някой съсед или комшийка, тя обикновено не ги канеше в дома си, а разговаряше с тях на вратата.

Марта бе гостолюбива, но поканеше ли някой вътре, за обсъждане на времето или новините в квартала отидоха най-малко два часа, а за такива работи тя нямаше време.

Трябваше да почисти, сготви, изпере, да поговори с децата и съпруга си и куп други неща, а нощта толкова бързо идваше.

Един ден, Марта кърпеше разпрания ръкав на палтото на сина си и се замисли.

– Колко хора разговарят с Господа набързо, както аз със съседите, – каза си тя. – Да, отделят няколко минути за молитва, колкото да кажат какво искат, двадесет минути да прочетат от Словото, но не могат да се зарадват в Неговото присъствие.

Марта се усмихна и продължи:

– За Господа бих отворила по-широко вратата и едва ли бих счела за загуба на време, прекараният час или два с Него. Колко в хубаво с Бог.

Погледа ѝ се отправи към синевата, която ярко се открояваше в прозореца.

– Ех, ако знаеха … да отворят вратата на сърцето си и да го поканят да влезе….
Отворете вратата на Исус. Той ви чака.

Ето Господ стои на вратата и хлопа. И който чуе гласа Му и отвори вратата, ще влезе при него и двамата ще вечерят заедно.

Мира и Петьо бяха яхнали велосипедите си. Те решиха да минат през квартал, където къщите струваха стотици хиляди лева.

Там видяха различни хора. Такива, които разхождаха кучетата си. Други като тях бяха на велосипеди. А трети се грижеха за поддържане на градинките.

Бяха смесица от хора.

– Колко сме различни! – възкликна Мира.

– Дали си беден или богат, известен или един от навалицата няма значение, – усмихна се Петьо. – Бог е създал всеки от нас.

– Независимо от различията, ние всички сме творение на Божията ръка, – уточни Мира.

– Но има и още нещо, – отбеляза Петьо. – Да бъдем равни пред Бог означава, че независимо от нашето икономическо, социално или етническо положение, ние всички съгрешаваме и не заслужаваме Божията слава.

– Е да, – съгласи се Мира, – непокорни и виновни сме пред Него, за това имаме нужда от Исус.

Петьо се засмя:

– Често разделяме хората на групи по различни причини, но в действителност всички ние сме грешници, нуждаещи се от Спасител.

– Не можем да се оправдаем сами пред Бога, това може да направи само Неговата благодат.

Двамата въртяха педалите и замълчаха. Всеки се замисли върху това, което говореха преди малко.

Петър посрещна Младена с думите:

– Майка ти идва днес.

– Как е тя?

– Странното е, че не каза какво иска и за какво точно е дошла.

Младена го погледна озадачено и навъси вежди:

– Защо все си мислиш, че когато идва, иска нещо?

Петър само вдигна рамене, а съпругата му продължи настървено:

– Видяла е, че не съм в къщи и е решила да пообщува малко с теб. Какво лошо има в това?

Петър се плесна по челото:

– Бях толкова зает да се справя с нейните очаквания, че пропуснах възможността просто да се насладя на нейното присъствие.

Най-лошото е, че ние постъпваме така с Бога.

Увличаме се така от нещата, които правим за Него, че забравяме нещо много по-важно.

Да бъдем с Господа и да се наслаждаваме на Неговото присъствие.

Когато служим на Исус, принасянето на плод не изисква огромно усилие.

Ако отделим време да бъдем с Него и да се наслаждаваме на присъствието Му, Той ще отгледа плода си в нас.