Разположената в Ротердам, Холандия, компания Ecobird е създала мини градинка комбинирана с аквариум.
Компанията предлага комплект, позволяващ да се организира в къщи малка градинка от различни растения, която се разполага непосредствено над аквариум от любими рибки.
Но защо едно под друго? Защото тези две системи ще се грижат една за друга.
Водата с микроорганизмите ще полива и наторява растенията, които от своя страна ще филтрират водата в аквариума. Получава се нещо като кръговрат.
Идеята, разбира се, съвсем не е нова. Но приемуществото ѝ се заключава в това, че за тези, които все още имат съмнения и не знаят от къде да започна организирането на такова чудо у дома си, компанията предлага пълна гама от материали и компоненти.
Всичко, което трябва да се направи, е само да се пуснат рибки в аквариума.

В периферията на вселената се намира един магазин. Табелата на магазина я няма от доста дълго време, след като я отнесе космически ураган, а собственикът не постави нова, защото всеки местен жител знаеше, че магазинът продава желания.
Асортиментът на магазина бе огромен. Тук може практически да се купи всичко: огромни яхти, големи коли, апартаменти в столицата, пост на вицепрезидент на корпорацията, пари, брак, деца, любима работа, красива фигура, победа на конкурс, футболни клубове, власт, успех, пръстени с диаманти много други неща. Не се продаваше само живот и смърт. С това се занимаваше друг офис, който се намираше в другия край на галактиката.
Всеки който идваше в магазина, а има и такива, които и един път не стъпваха в него, оставайки в къщи и оплаквайки съдбата си, най- напред узнаваше цената на своето желание. А цените бяха различни.
Например, любимата работа струва отказ от стабилност и предвидимост, готовност за разходи при планиране и структуриране на живота си, вяра в собствените сили и решение да се работи там, където е приятно и се харесва на човек, а не там, където трябва.
Властта струваше много повече: отказ от някои собствени убеждения, винаги да намираш рационално обяснение на нещата, да можеш да отказваш на другите, да знаеш цената си, а тя трябва да е достатъчно висока, да казваш „Аз“ заявавайки за себе си, независимо от одобрението или неодобрението на другите.
Някои цени се оказаха странни. Брак можеше да се получи практически даром, но щастливия живот стуваше скъпо. В цената му се включваше лична отговорност за собственото си щастие и способността да се радваш на живота, знаейки своите желания да се откажеш от сремежите съобразавайки се с околните, малко чувство за вина, умение да оценяваш това, което е, да разрешиш на себе си да бъдеш щастлив, осъзнаване на собствените ценности и значение, отказ от бонуси „жертви“, риск да загубиш някои приятели и познати.
Не всеки, който идваше в магазина беше готов да купи желанието си.
Някои като видеха цената, се обръщаха и си тръгваха.
Други дълго мислеха, пресмятаха и размишляваха от къде да вземат още средства.
Някои започваха да се оплакват от високите цени и молеха собственика на магазина за отстъпка или питаха кога ще има разпродажба.
А имаше и такива, които вадеха от джоба спестяванията си и получаваха исканото желание, увито в красива шумоляща хартия.
На щастливците другите клиенти гледаха завистливо. Те си шепнеха помежду си:
– Навярно собственикът на магазина е техен познат и желанията са им дадени просто така, без всякакво затруднение.
На собственика на магазина често предлагаха да намали цените, за да увеличи купувачите си, но той винаги отказваше, казвайки:
– От това ще пострада качеството на желанията.
Когато питаха собственикът;
– Не се ли страхувате, че ще се разорите?
Той клатеше глава и отговаряше:
– Във всяко време ще се намерят смелчаци, които ще са готови да рискуват и ще променят живота си, отказвайки се от обикновенния и предсказуем живот, които са способни да повярват в себе си и своите желания, имащи сили и средства за това, за да заплатят изпълнението на желанията си.
Излизайки от магазина може да видите обявление, което виси на вратата:
„Ако твоето желание не е изпълнено, значи то още не е платено“.

В семейството растели две деца, момче на шест години и момиче на осем години.
Веднъж преди да започнат обяда, ги пратили да си измият ръцете. Децата изтичали бързо до мивката. Момичето, което било по-голямо и по-силно избутало брат си от вратата и първа застанала пред мивката. На брата това не се харесало и близо до чешмата двете деца се сборичкали.
Когато децата се върнали на масата момичето се оплакало:
– Той ме бутна.
– На момичетата трябва да се отстъпва, – казал бащата и сърдито погледнал сина си.
Момчето запомнило този урок за цял живот. За него баща му бил авторитет, а той искал да бъде добър син. През целия си живот той се стараел да отстъпва на момичетата и жените.
Отстъпвал им във всичко, в автобуса мястото си, на работата най- печелившите задачи, а на опашка за концерт последните билети.
В къщи на жената си давал право на последната дума. Веднъж чул от съпругата и децата си следният извод за себе си:
– Ти си неудачник!

Малко село закътано в планината бе приютило повече възрастни хора. Намираха се и млади, които редовно пътуваха до града, където работеха. Поне децата им можеха да посещават местното училище, което имаше хилядолетна история.

Хората си помагаха, бяха дружелюбни и отзивчиви.  Тук таме се срещаше по някой опърничав старец, но те се брояха на пръсти.

Забележителна двойка бяха дядо Петър и дъщеря му Рени. Той беше ветеран от войната, но беше много саможив и разговаряше само с дъщеря си.

Рени рано овдовя, нямаше деца и дойде да живее при стария си баща. Тя беше учителка, а тук си намери и работа в месното училища. Децата не бяха много, но тя ги обичаше и даваше всичко от себе си, за да ги научи на нещо.

Съседите рядко търсеха компанията на Петър и Рени, но и двамата също не се интересуваха от тях. Връстниците на Петър бяха отдавна измрели или бяха с един крак в гроба, но и той нямаше много приятели или познати.

Рени  преподаваше в месното училище. През два три дни ходеше до бакалията да пазарува и разменяше по някоя дума с магазинера.

Рядко някой прекрачваше прага на къщата им. Тя се намираше накрая на селото на няколко крачки от гробищата.

Имаше дни, в които кмета се отбиваше у дома им, да побъбри с дядо Петър, стар негов приятел. Но разговорът много не вървеше и след като си изпиеше кафето, което Рени му правеше, кмета си тръгваше. Предлагащи търговци стоката си, също чукаха на вратата им. Те бяха вежливи и предлагаха предмети, които продаваха дори на разсрочено плащане.

– Електрическа сушилна ли? – мърмореше дядо Петър. – За какво ние? Да не би слънцето да е спряло да грее? Или въжетата до толкова са се изкъсали, че не можем да си купим нови?

Един ден дойде съседа им. Кучето му се бе загубило и попита:

– Да сте виждали едно такова, – започна неуверено човекът, – черно, средно на ръст, с къс косъм куче? Мелез, от три дена го търся.

– Куче ли? – злобееше дядо Петър. – Котките на Рени са толкова лоши, че едва ли щяха да го допуснат насам. Казвам ви щяха да го разкъсат.

Понякога канеха Рени и баща ѝ да присъстват на събрание в местното читалище, за да чуят някой гостуващ лектор или да отбележат тържествено нечия годишнина. Рени приемаше с благодарност поканата от името на двамата. Но както обикновено час или два преди събранието дядо Петър получаваше пристъп, задушаваше се или изгубваше нещо от вещите си и тогава никой не можеше да го изкара от дома му, докато не го намери.

И Рени беше принудена да се обади и извини, че няма да могат да отидат.

Така си живееха двамата баща и дъщеря непритеснявани и необременявани от никого. На Рени и се искаше да захвърли всичко и да замине за града, но мисълта, че баща ѝ ще остане сам и няма кой да се грижи за него, я възпираше.

Гошо беше на четири- пет годинки, когато майка му го бе оставила при леля му за известно време. Той беше кротко и мечтателно дете, което можеше да се забавлява с предметите, които стояха пред него.

Понякога седеше пред къщата, загледан в пространството без да се движи. Леля му забелязваше само как мърдат устните му, сякаш си разказваше някаква приказка.

Тя се тревожеше, че е постоянно сам. Опита се, да го сприятели със съседските деца, но те го намираха за много скучен и бързо го изоставаха. Гошо не търсеше тяхното прителство, излягаше се на тревата и се втренчваше в нищото.

Леля му реши да го разнообрази и му купи играчки, но Гошо поигра малко с тях и се завърна към обичайните си занимания. Подреждаше предметите от масата: две чаши, пепелник, ваза, няколко кламера, лъжица по някаква си своя логика, смяняше местата им, образуваше фигури с тях и така по цял ден.

През нощта заспиваше прегърнал едно старо проскубано, плюшено мече.

Понякога леля му се опитваше да наруши спокойството му. Предлагаше на детето да излязат на разходка, да отидат до магазина, но Гошо вдигаше само рамене, изненадан от активността ѝ.

Веднъж тя трябваше да посети една жена, която живееше в края на селото.

– Искам да остана в къщи, – каза детето.

Тя не пожела да го остави.

– Тръгваш с мен, – настоя лелята.

Но Гошо не отстъпи:

– Искам да остана у дома. Не ме е страх да бъда сам. Мечето ще ме пази, – погледна умоляващо леле си. – Няма да отварям на никого.

Изведнъж лелята се ядоса, заради упорството, за отчуждението му, заради флегматичния му нрав, за липсата му на какъвто и да било интерес към останалия свят.

– Идваш с мен, – извика тя. – Няма какво повече да говорим.

– Не, лельо, оставам, – каза тихо и търпеливо Гошо.

Нима лела му не можеше да схванене нещо толкова просто?

Тя му удари един шамар по бузата. Продължи да го удря с двете ръце по раменете, гърба. Удряше го силно в яростта си.

Гошо изтърпя мълчаливо пороя от удари. Изчака гневът ѝ да мине, а след това я погледна с широко отворените си очи и я попита:

– Защо толкова много ме мразиш?

Леля му се сепна. Разплака се и го прегърна. Целуна го по главата и му разреши да остане в къщи. А когато се върна, след по-малко от час, му каза:

– Извинявай, бях много груба с теб.

– Няма нищо, – каза Гошо. – Всеки се ядосва.

След няколко дни, когато майка му дойде да го вземе, леля му го целуна с много любов по двете бузи. Гошо отвърна учтиво с целувка, но със стиснати устни.