Само за един час у Каблешкови се бяха събрали около 28 души съзаклятници. Неджиб ага бе дохождал втори път, но майка на Каблешков го бе скрила, а на Неджиб ага бе казала:

– Още не се е прибрал, аго.

Някои от съзаклятниците изгаряха от нетърпение да се прогласи въстанието, за тях нямаше значение, че бяха малцина.

Каблешков се обърна към двама от съзаклятниците и каза:
– Отидете в двете черкви и ударете камбаната и клепалата. Така ще се извести на останалите, че въстанието е избухнало.

Гласът на железните и дървените клепала на двете черкви, както и този на пукнатата камбана от черквата „Св. Николай“, разтревожиха населението. Тези звуци бяха някак особени, тревожни.

Жандарите на Неджиб ага, които бяха се пръснали из селото, за да търсят исканите съзаклятници, сега се бяха прибрали в конака.

Щом удариха камбаните, учителят каза на уплашените ученици:

– Това е знакът, че вече ще въстанем срещу неприятелите и притеснителите на народа и ще се бием за свободата си.

Децата бързо тръгнаха към домовете си, те знаеха за какво говори учителя им. Не веднъж бяха помагали на по-големите.

Дружината на въстаниците се бе разделила на две отделения, които тръгнаха от две различни посоки към конака.

Каблешков каза на един от въстаниците:

– Трябва няколко души да завардят Пловдивския път, за да не избягат някои от турците или самия Неджиб.

Въстаникът кимна с глава и тръгна.

Вече се чуваха гърмеж към конака. Хората подали глави навън питаха:

– Какво става?

– Четата с Каблешков е при конака и трепе турци, – каза един мъж въоръжен с пушка.

Наизлизаха мъже с оръжия и започнаха да гърмят.

– Да живее България! Който е въстаник и българин да излезе с нас!- започнаха да викат въстаниците.

На няколко врати се появиха жени и попитаха уплашено:

– Какво е станало? Да не са дошли турците да ни колят?

– Не бойте се, – каза един от въстаниците, – няма никакви турци в селото. Само не излизайте навън,  да не ви убие някой заблуден куршум.

Когато се събраха доста въстаници около Никола, той разясни, каква ще бъде работата на новосформираната чета:

– Ние ще пазим да не избягат някои от турците, които се намират в селото.

Веднага четата се разпръсна около плетовете и ливадите, които се намираха около Пловдивския път. Там паднаха убити двама турци овчари, които не пожелаха да предадат оръжията си.

Мнозина от въоръжените българи лижеха кръв от ножовете си, защото съществуваше суеверие, че който лизне турска кръв, никога няма да се бои от турчин.

Малко след това се зададоха към Копривщица други двама конни жандари, но докато въстаниците ги чакаха да се приближат, за да могат да ги достигнат куршумите, те бързо се върнаха назад.

Навярно бяха видели убития си другар и коня му. Въстаниците им изпратиха няколко куршума, но нито един не ги застигна.

Те първи занесоха  в Пловдив известието, че в Копривщица има въстание.

Каблешков дойде и остана доволен от засадата. След това предложи:

– Да напишем писмо до Панагюрище.

Останалите бързо се съгласиха.

Каблешков започна да диктува писмото:

– Братя! Вчера пристигна в село Неджеб ага, от Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптиета… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…
Копривщица, 20 април 1876 г.
Т. Каблешков.

Писмото  бе написано с мастило, защото кръвта на убитите турци се  бе вече съсирила. Само отдолу на писмото бе нацапан с кръв един кръст.

– Кой ще занесе писмото?

Яви се един млад пъргав въстаник. Каблешков му даде коня си и му каза:

– Не го жали, но гледай да стигнеш колкото се може по-бързо в Панагюрище. Щом дойдеш до Дриновия хан, питай за къщата на апостолите и им предай писмото, Да не се връща докато не видиш, че и панагюрци са въстанали. Да поискаш от апостола писмо, в което се казва, че панагюрци също са въстанали.

Човекът се качи на коня и отлетя, като вихър.

„Затова намирам удоволствие в немощи, в укори, в лишения, в гонения, в притеснения за Христа; защото, когато съм немощен, тогава съм силен“.

В тези думи прозира богатството на Божията благодат. За да я постигнем, трябва да се откажем от всичко и да не зависим от обстоятелствата.

В такова положение преставаме да искаме съчувствие от хората при трудни обстоятелства или оскърбления, които са ни нанесени, защото осъзнаваме, че тези изпитания създават условия за големи благословения.

Ние спираме да се фокусираме върху преживяванията си и насочваме погледа си на Самия Бог. В Него единствено търсим успокоение.

Един сляп проповедник, много известен в Шотландия, който отдавна се е преселил във вечността казал:

„Боже мой, никога не съм Ти благодарил за „тръна в плътта си“. Хиляди пъти съм благодарил за розите, но нито един път не съм направил това за бодлите им. Аз се стремях към страна, където в бъдещето ме очаква награда за тежкия кръст, но никога до сега не съм се замислял, че самият кръст се явява слава за даденото време. Дай ми да разбера славата на моя кръст! Научи ме да ценя тръните и бодлите! Покажи ми, че съм се приближил към Теб по пътя на страданието. Нека да разбера, че сълзите ми са създали за мен дъга“.

Учител провеждал в църквата урок с хора, които скоро били приели Исус Христос и им предстояло водно кръщение.

След като завършил урока, той ги попитал:

– Къде се намират греховете на човек след водно кръщение?

Учителят очаквал да чуе правилния отговор: „На Голготския кръст“.

Но бил много шокиран, от това, което в действително чул.

– Те плават по водата, а после се изпаряват, – „досетил се“ един от присъстващите.

Веднъж врабец попитал синигер:

– Защо хората толкова се суетят? За къде са се забързали? За какво се тревожат?

Синигерът отговорил:

– Мисля, че те нямат в небето Баща, като нас, Който се грижи за нас с теб.

Исус посочи на учениците си безгрижните птици подчертавайки, колко са неестествени нашите грижи за бъдещето:

„Погледнете на небесните птици, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират и пак небесният ви Отец ги храни. Вие не сте ли много по-скъпи от тях?“

Ако той се грижи за малки птици и нежни цветове, тогава защо не можем да разчитаме на Него?

Той толкова ни обича, че изпрати Сина Си в света, да умре на кръста вместо нас. И всичко това направи за нашето спасение. Ето колко много ценни сме за Него.

През април 1918 г., стотици пруските войници видели мистериозен бял батальон в близост до Бетуни, Франция. Това се случило, когато един офицер разказвал на своята част, с приповдигнато настроение, че британците са победени.

Изведнъж за ръката го хванал лейтенанта и казал:

– Погледнете, капитане, голяма група конници идват към Бетуни от другата страна. Защо са облечени в бяло и яздят бели коне? Какво може да е това?

Пруските войници се обърнали да видят, как се приближава кавалерията излизаща от дим. Те ясно виждали фигурите на слънцето. Снаряди разтърсили земята, интензивна стрелба покосявала хората, а конниците облечени в бяло се придвижвали бавно.

Най-отпред яздел открояваща мъж, който имал меч на кръста си, а ръцете му били опрени на коня.

Изведнъж ужас и страх нападнал пруската войска и хората побегнали. Пруският капитан казал по-късно:

– Когато се появи тази тайнствена войска на страната на британците, аз разбрах, че сме загубили войната.

Хоуп Прайс, който описал тази история от Първата световна война, отбелязал, че британското правителство по време на военния конфликт постановило национални дни на молитва.

Именно тези молитви изиграли своята роля и ангелите да се намесят на страната на британските войски.

Действията на управниците на всеки народ могат да привлекат Бог и ангелите му на помощ за благословение и съд.