Дон бе малко кученце, което се страхуваше да излиза навън. Въпреки, че често го тупаха и наказваха, предпочиташе изобщо да не си показва носа на открито.

Един ден стопанина му Игор с помощта на каишка много трудно го заведе до парка. Уж бе послушен, но щом му се отдаде възможност да се откъсне от коженият ремък, който го заставяше да стои до стопанина си, Дон хукна към дома, където се чувстваше в безопасност.

Това преживяване припомни на Игор за срещата му в самолета с един мъж, който му заяви категорично:
– Правя сметка да се напия по време на този полет. Не обичам такъв вид пътувания. Вие искате ли? – и му подаде шише с някаква червеникава течност.

– Не, не пия, – каза Игор.

– В такива случай, бягам към виното, – призна си непознатия.

И той се напи. Жена му тъжно го гледаше. На нея ѝ бе много трудно да го подхване за кръста, когато слизаха от самолета. От него се отделяше алкохолно зловоние, което пъдеше околните наоколо.

Заради страха си от самолета, този човек бе прибягнал до алкохола, смятайки че това е безопасно място за него. Но дали бе такова изобщо?

Вместо да бягате там, където ви бият или сте управлявани от страховете и зависимостите си, не е ли по-добре да се покаете и да бъдете под властта на самият Бог, Който с любов ще ви води към нов живот и свобода.

Днес Дон весело тича из парка и лае.

Моля се за всеки от вас да намери същата радост и свобода в Господа и да се откаже от фалшивото безопасно място.

Денят бе слънчев, но на Румяна съвсем не ѝ бе весело. Горещи сълзи се стичаха по бузите ѝ, а тихо хлипане разтърсваше неудържимо раменете ѝ.

Така я завари майка ѝ. Тя прегърна дъщеря си и нежно я попита:

– Какво ти е, Руми? Какво се е случило с теб? Защо плачеш?

Хлипайки Румяна вдигна подпухналите си от плач очи и тихо промълви:

– Мамо, Той мълчи? Защо не ми отговаря?

Руми се разрида още по силно. Майка и съчувствено я попита:

– Кой не ти отговаря?

– Бог мълчи ……., – истерично изкрещя Румяна.

Майка ѝ я притегли към себе си, я притисна до гърдите си и с много нежност обясни:

– Щом Бог мълчи, това означава, че Той ти е казал нещо, но ти не си му отговорила с послушание.

– Кога ми го е казал? – изненадано попита Руми.

– Той ти го е казал чрез Библията, проповедта на нашия пастор, когато си била в молитва, чела си книга, която те вдъхновява или си била насърчена и подкрепена от благочестив приятел. Но каквото и да е било, ти е трябвало да се подчиниш.

– Мамо, наистина тези дни Библията някак ми изглеждаше скучна, а когато се молех имах чувството, че молитвите ми отскачат от тавана и се връщат обратно към мен. Имах усещането, че Бог ме е напуснал.

– Тогава си припомни какво ти е казал и действай според него, – насърчи я майка ѝ.

– А ако не мога да си спомня? – плахо попита Румяна.

– Просто се обърни към Кръста с вяра. Изповядай греха на непослушание, независимо от това, дали е било умишлено или не. И помоли Бог да наруши мълчанието си в живота ти.

Руми изглеждаше вече по спокойна. Тя прегърна майка си и добави:

– Благодаря! Непременно ще послушам съвета ти.

И изтича в стаята си.

Стоил Крумов бе добър лекар. Той бе виждал различни пациенти как срещат смъртта, но най-много го поразяваха онези, които се наричаха Божи деца. В последния си час те бяха спокойни. В тях цареше пълен мир.

Той също искаше да бъде като тях, но чувстваше, че бе направил толкова много грешки и смяташе, че Бог не би му ги простил.

Един ден той посети свой пациент. Дядо Стамен бе болен от дълго време, но на лекаря му правеше впечатление неговия уравновесен характер.

Крумов знаеше, че този възрастен мъж познаваше Исус Христос, като свой Спасител и Изкупител.

Лекарят разговаря с него много малко. Изведнъж внезапно без заобикалки Крумов  попита:

– Моля ви, кажете ми, как трябва да вярвам, за да получа мир с Бог?

Дядо Стамен го погледна нежно с много любов и каза:

– Докторе, аз знам, че не мога да направя нищо сам, за да се излекувам и за това ви се доверявам, надявайки се вие да ми помогнете.

Лекарят изтръпна, той бе вперил поглед в стареца и очакваше с надежда изход от положението си.

– Така и вие, – продължи дядо Стамен, – трябва да се предадете на Господ Исус. Да повярвате, че той е умрял там на кръста заради вашите грехове.

Крумов попиваше тези думи, те проникнаха дълбоко в сърцето му.

– Спасителят казва: „Който дойде при мен, никак няма да го изпъдя“. – старческия глас тихо изхриптя. – Може ли Той да лъже? Никога. За това доверете се на думите Му сега.

Крумов не се поколеба, падна на колене и предаде сърцето си на Господа.

Елена вървеше по коридора след сина си и му напомняше:

– Измий си краката и тогава лягай.

– А не мога ли целият да се изкъпя? – попита Радко.

– Нали днес се къпа, достатъчно е да умием само краката си, – настоя Елена на своето.

– И ти като Исус, само краката искаш да са чисти, а тялото? Днес беше горещо и навярно съм се потил поне един път, – изказа бурно несъгласието си Радко.

– По времето на Исус хората отивали в общи бани, където се изкъпвали, – започна да обяснява Елена. – Но веднага щом излизали от банята и тръгнели по улиците, краката им отново се замърсявали. Ето защо, когато пристигнели в домовете си, не е било необходимо да се къпят отново. Достатъчно е било, да си измият краката си от полепналата прах и мръсотия, докато са вървели по пътя.

Радко бе зяпнал майка си и се опитваше да си спомни какво точно бе казал Христос на Петър.

Елена сякаш бе разгадала мислите му и добави:

– “ Който се е окъпал няма нужда да умие друго освен нозете си, но е цял чист и вие сте чисти, но не всички“.

– А за мен как е…? – попита смутено Радко.

– Всички наши грехове – минали, настоящи, бъдещи, малки, средни, големи – са измити от кръвта на Исус, и ние сме напълно опростени! Слава Богу!

– Но ние все още грешим! – възкликна Радко.

– Това е подобно на случая след баня, когато краката ни отново се замърсяват! – поясни Елена. – Затова всеки ден се обръщаме към кръста, но не за прошка, тъй като вече сме простени, а изповядваме греховете и се очистваме, за да можем да общуваме с Бога.

– Добре, – примирено каза Радко, – ще си измия само краката и ще си лягам.

Вера бе атеистка. Каквото и да ѝ говореха, щом чуеше споменаването на Господ или Бог, веднага се отдръпваше. За нея това бяха бабини деветини, начин да се всява страх у хората.

Тя имаше една единствена дъщеря Моника, която стана още по-красиво момиче, след като навърши 15 години. Имаше си приятел Сашо, с когото ходеше къде ли не.

Един ден Вера бе притеснена без видима причина, но скоро загадката се разреши. Чу се звън по телефона и женски спокоен глас ѝ съобщи:

– Дъщеря ви Моника е катастрофирала. Била е с приятеля си на мотора му. Момчето почина, а момичето е с тежки наранявания и е в интензивното на градската болница.

Вера се разтрепери. Преодоля объркването си и хукна към пострадалата си дъщеря.

Там лекарят съчувствено ѝ съобщи:

– Имам много малък шанс дъщеря ви да оцелее. Трябва да бъдете силна и да се подготвите психически за най- лошото.

Краката на Вера се подгънаха и тя се строполи на пода. След като я свестиха, тя се надигна и излезе от болницата.

Вървеше и тя не знаеше накъде, а сърцето ѝ преливаше от скръб и отчаяние.

Мина покрай местната църква и се спря.

– Аз не вярвам в Бога, – каза си тя.

Но подхваната от някакъв неочакван импулс, влезе в храма. Вътре нямаше никой. Тя пристъпи срамежливо напред. Видя кръста, на който бе разпънат Исус Христос и спонтанно падна на колене:

– Господи, – мълвеше отчаяно Вера, – ако наистина Те има, помогни ми! Спаси моята Моника!

Тя продължи да се моли, изказвайки всичките си неволи в живота. Когато свърши, усети мир в сърцето си.

Няколко месеца по-късно Вера и Моника влязоха в църквата, за да благодарят на Бога за чудното изцерение.