Петър Симеонов служеше в една малка църква.

Тази вечер на богослужението се случи така, че той на никого не положи ръце, а просто се помоли за изцеление на хора, които имаха нужда.

– Боже, ти знаеш кой от присъстващите има нужда от изцерение …..

По време на молитвата Петър забеляза как едно осемгодишно момче скочи от мястото си и побягна към изхода. След 15 минути момчето се върна.

– Момче , ела от пред, – извика го Петър. – Какво стана? Защо избяга навън?

И момчето започна да разказва:

– Аз съм се родил с астма. Тя бе толкова сериозна, че не можех да тичам и да си играя с другите деца. Правех няколко крачки, задъхвах се и падах. Тогава си мислех, че ще умра,  защото не можех да възстановя дишането си.

Всички внимателно слушаха момчето. Всеки от присъстващите усещаше, че се е случило нещо необикновенно.

Лицето на момчето се озари от усмивка и то каза:

– Вие видяхте ли ги тази вечер?

– Кого да сме видели? – попита Павел.

– Вие видяхте ли ангелите? – попита момчето. – Те бяха там горе – посочи с ръка към тавана – и бяха много. Един от тях се спусна към мен, сложи ръката си на гърдите ми. Имах чувството, че изгарям. След това започнах дълбоко да дишам. Вече знаех, че нямам вече астма. Когато ангелът си тръгна, аз изтичах навън и обикалях известно време около колите.

Очите на повечето хора се насълзиха от щастие, а момчето продължи още по-възторжено:

– Аз мога прекрасно да дишам. Ето чуйте сами.

И той започна мощно да диша.Белите му дробове бяха изцерени.

– Слава на Бога, – извикаха мнозина в църквата.

Петър се обърна към присъстващите:

– Тук присъства ли някой от родителите на това дете?

Стана разплакана и щастлива млада жена, която каза:

– Синът ми казва истината. …. Той наистина е бил изцерен.

Ние не виждаме ангелите, за това и не знаем какво правят на нашите богослужения.

Бихте се чувствали горди, когато видите на фитнес-тракера цифрата 10 хиляди крачки. Но е рано да се радваме въпреки, че това ниво на физическа активност помага в борбата със сърдечносъдовите заболявания.

Учените предлагат да се увеличат броя на стъпките с още 5 хиляди.

В експеримент участвали повече от 110 работника от пощенски клон. Възрастта им била между 40 и 60 години. Едни били ангажирани предимно с работа, на която седели, а други се движели.

Доброволците носели тракер на активността за една седмица, на работа и у дома.

Тези, които изминавали най-малко по 15 хиляди крачки нямали повишен риск за възникване на сърдечно съдови заболявания.

Две годишната Мая това лято щеше да отиде на море с родителите си. Тя не знаеше какво я очаква, но усещаше вълнението на възрастните около себе си.

Дългоочакваният ден настъпи и те потеглиха с колата. Пристигнаха благополучно и бяха настанени в едно бунгало.

Когато малката Мая застана на пясъчния бряг, очите ѝ се ококориха пред безкрайната водна шир. Тя пристъпи с неуверени крачки и заяви :

– Страх ме е да вляза по-навътре.

– Всичко е наред, – успокои я майка ѝ. – Направи само една крачка напред.

Малкото дете страхливо поглеждаше идващата вълна. То не дочакваше тя да се отдръпне, а бягаше назад, сякаш щеше да се опари от нея.

– Страх ме е , – прошепна Мая.

– Всичко е наред, – обади се и баща ѝ, – направи само една крачка.

И тя го послуша.

– Браво, – насърчи я баща ѝ. – Сега още една.

Мая пристъпи още малко напред, после още малко, като не пускаше ръката на баща си.

Най-накрая малкото момиченце потопи краката си във водата и завика ентусиазирано:

– Успях, влязох….аз съм вътре!

– Завиждам ѝ, – каза майка ѝ, като я наблюдаваше, как пляска ръце във водата. – Като си припомня колко често не съм имала смелост да последвам Исус и да се насладя на извоюваната вече победа. Винаги съм се притеснявала от несигурността.

– Това чувство пречи на много от нас, – засмя се бащата на Мая, – които мислят, че ако пристъпят напред, на тях няма да се гледа с добро око. Исус не иска да стоим изплашени, а ни приканва да пристъпим към истинската победа.

А през това време Мая си играеше с вълните. Тя бе изпълнена с радост, защото победи страха.

Пътя към радостта настоява да продължаваме, да правим крачки напред.

Супермаркетът бе пълен и хората се блъскаха, за да стигнат до касите. Елена бе напълнила количката и се запровира между хората, търсейки някоя по свободна каса или по-бързо работеща жена на касов апарат.

Един от служителите в магазина дори и помогна.

Нареди се и зачака. Имаше припряни хора, които едва се удържаха на едно място. Други спокойно разговаряха и споделяха какво са успели да вземат по-евтино. Трети мълчаха и търпеливо чакаха реда си.

Дойде и редът на Елена.

Когато видя сумата за плащане, забеляза един пакет в края на количката, който не бе минал през касата.

„Колко съм разсеяна, забравих, че в бързината грабнах едно скъпо парче месо, – каза си Елена. – Мога да си го прибера, без да го платя, щом не са го маркирали, каква вина имам. Никой не ме забеляза“.

Но нещата не приключиха до тук. Започна една вътрешна борба в нея.

„Как може, та ти си християнка. Това е кражба“.

„Глупости, нали касиерката не го е чукнала, къде е гледала, нали за това ѝ плащат“.

„Виж, колко много хора чакат, тя е уморена. Обслужва всички, дори е любезна с клиентите, за всеки намери добра дума“.

„Хайде, тръгвай, какво се ослушваш. Станалото, станало, взела си го и толкова. Голяма работа“.

Елена с бързи крачки приближи касата:

– Извинете, но тук сте пропуснали нещо.

Касиерката включи месото в сметката и Елена доплати.

Когато излезе от магазина тя почувства радост и мир в душа си. Сърцето и пееше: „Благодаря ти, Господи, че ме избави от примката на това изкушение“.

Животът е пълен с изкушения, но Бог ни дава сили да устоим.

Живко живееше в импровизирана палатка близо до гарата. Той е на 65 години, но няма свой дом. Не общуваше с никого, но и хората го отбягваха. Целия бе в дрипи и кал. Лицето му бе мръсно и неприветливо, само сините му очи сияеха, сякаш се усмихваше с тях на всеки.

Веднъж го заговори Васко багерист от новия строителен обект.

– Здравей приятел! – поздрави го Васко.

Живко се изненада от поздрава, но не го показа, само смънка:

– Хм.

– Сам ли живееш тук, – посочи скъсаните парцали намятани върху някакво скеле от клони.

Живко вдигна очи и погледна непознатия:

– Тебе какво ти влиза в работата! – сопна се скитника.

– Мога ли с нещо да ти помогна? – Васко опита още един път контакт с „дивия“ мъж.

– Аз се оправям …., – запъна Живко, сякаш отдавна не бе говорил, – но тук наблизо живее една бездомна жена, тя има нужда от храна, дрехи и лекар.

– Ще ме заведеш ли при нея?

Живко недоверчиво го изгледа, но когато срещна прямия поглед на Васко, само кимна с глава и тръгна напред.

Вървяха около двадесет минути, стигнаха до някаква дупка изкопана в земята. От вътре се чуваха стонове и охкания.

– Може ли само да погледна? – попита Васко.

– Хм….да, – изръмжа като животно Живко, – да не си посмял да ѝ направиш нещо ….. ще си имаш работа с мен….. Повече от година се грижа за нея, никой не искаше да ѝ помогне, – въздъхна Живко.

Васко извлече от влажната дупка, лекото като перце тяло наподобяващо на жена, увито в парцали. Той закрачи към близката поликлиника понесъл необичайния си товар. Скитникът вървеше на две крачки след него, като от време на време промърморваше нещо недоволно.

Скоро стигнаха . Васко предаде изтощеното тяло на жената на дежурния екип,а след това се обърна към Живко:

– Погрижете се и за него, цяло чудо е, че още е на крака….

Скоро двамата бездомници бяха прегледани и им бе предписано лечение. Умиха ги, облякоха ги и ги нахраниха.

– Как попадна на тях? – попита го приятелят му Горан.

– Видя ли скитника,той няма нищо, но е бил като ангел за тази изоставена жена. Грижел се е за нея колкото е можел, но хората са го отблъснали, вместо да го изслушат и разберат. Лесно е да се правят прибързани заключения за някого, само по външния му вид, мястото, където живее и начина, по който говори.

– Да, по плодовете им ще ги познаем, – кимна в съгласие Горан.