В японските замъци и храмове трудно би се промъкнал незабелязано чужд човек.
Там поставяли така наречените „славееви етажи“.
Това е дъска, която се прикрепя към пода. В нея са забити пирони образуващи буквата V.
Когато дъската се натисне тя издава звук подобен на чуруликане на птичка. Ходенето на пръсти усилва ефектът. Причината за това е, че налягането на дъската е много по-голямо отколкото ако се стъпва с цял крак.
Такива дъски се слагали в коридора, водещи до стаята на собственикът на замъка и служели не само да радват слуха, но и с предпазна цел.

Авторите на рисунки в пещерите, по-добре са познавали анатомията на четириногите, отколкото повечето съвременни художници и са направили по-малко грешки при изобразяване на ходещи мамути и други бозайници.
Известният американски фотограф Едуард Мейбридж е издал многотомен труд за движението на животните, където са систематизирани даните, получени при изучаване на фотографии на ходещи или бягащи четвероноги. Тази работа е станала отправна точка за много учебни пособия по художествено изкуство и биомеханика.
Група учени от университета в Будапеща проверили доколко пещерните живописци са разбирали от устройството на животните, които рисували.
За целта те събрали повече снимки на скални рисунки и съвременна живопис и ги анализирали от гледна точка на движението на четириногите бозайници. Древните хора по-добре са рисували животните от съвремените художници.
Учените обясняват, че почти всички бозайници, с изключение на приматите, са разработили специална стратегия за движението при ходене. Обикновено животните отделят или докосват с крака земята при строга последователност. Първо прави крачка левия заден крак, след това левия преден и едва след това десния заден и десния преден. Такава последователност осигурява максимална стабилност на тялото в движение и не дава на четвероногите да паднат.
Оказало се, че древните художници са добре запознати с анатомията и механиката на движение на четириногите, които са нарисували. Според изчисленията на учените, пещерните живописци коректно са нарисували мамути и други животни до 54% от скалните рисунки.
От друга страна „конкурентите“ от Средновековието и Новото време са допуснали около 83,5% грешки в изображенията.
Учените предполагат, че подобна разлика в майсторството на съвремените и пещерните художници може да се обясни с това, че последните са ходили на лов за животни, които са изобразявали.
По всяка вероятност древните живописци дълго са наблюдавали движенията и анатомията на своите бъдещи жертви, знания които те пренесли в своите рисунки. Повечето от съвременни художници не са обременени от тези изисквания, което обяснява и големия брой грешки в работата им..

Точно на нея ли трябваше да се случи? Съвсем малко е разстояние между стъпалото и маршрутката, но този ден за беда бе обула новите с високите токчета. И как така се изметна крака й, тя не разбра. Само си спомняше, че се претърколи. Забеляза, че единият и крак някак странно стоеше на една страна.
Шофьорът на маршрутката притича, помогна и да се качи в колата и попита:
– Къде да ви закарам?
Лицето му се бе удължило от уплаха, а ръцете му нервно потрепваха.
– Като наближим, ще ви помоля да спете някъде около входа на блока, каза спокойно жената.
Тя бе едра закръглена жена. На вид спокойна, но някакво смущение се прокрадваше в очите й.
Наближиха блока и тя помоли само да й помогнат да слезе. Хвана се за една кола и се заоглежда за някой познат. Като че всички се бяха изпокрили този ден. Накрая се реши и извика на минаващия малчуган:
– Момче, моля те позвъни на най-горния звънец в ляво. Не се страхувай, горе е само мъжът ми. Звъни непрестанно докато се появи на балкона.
Момчето разбра, че жената не можеше да помръдне. Пристъпи до входа и натисна звънеца, без да отмества пръст. След малко на балкона се появи едър мъж.
– Иво, – извика жената, – счупих си крака. Слез бързо, трябва да ме закараш до болницата!
Мъжът изчезна веднага, а тя безпомощно се отпусна върху колата.
„Казах му бързо, какво прави“? – мислеше напрегнато жената.
След малко мъжът и се показа от входа с две големи чанти и се запъти към нея.
– Какво ще правиш с тези чанти? – попита жената учудено.
– Нали ще те карам в болницата, приготвих ти багажа. Докато намеря бельото ти, кърпа… зор видях.
– Но аз съм си счупила само крака, няма да оставам там.

Гипсираха стабилно крака й. Още в първия момент мислеше да ходи, за това си поръча бастун. Чичо й донесе прекрасен, чудесна изработка, но тя не можеше да го ползва. Наложи се да вземе патерици.
След като свалиха гипса имаше чувството, че с този крак никога не е ходила. Докато го раздвижваше, обикновено я придружаваше някой.
Беше започнала да изпитва панически страх, когато трябваше да пресича улицата. Възстановителния период бе минал.
Сега тя бе сама на тротоара, а трябваше да премине до отсрещния магазин. Беше забравила бастуна у дома, в последно време не усещаше много липсата му.
Някаква ледена тръпка премина по тялото й: „Ами ако сега кракът ми откаже по средата на улицата“? – помисли си уплашено тя.
Огледа се за помощ, но не видя познат. Изведнъж се засмя, удари се по главата и си каза: “ Бастуна ми е в главата..“ И с уверена крачка тръгна напред.
Колко бастуни или „предпазни крачки“ са ви спирали за да тръгнете напред?

Капитанът, тъмнокос, с къси мустачки и едва набола брадичка, четеше някаква книга, забил глава в нея. Едно малко момиченце поиска да отиде при своята майка, отскубна се от сестричката си и се втурна като патенце през линията.
Капитанът като чу влака да идва, изведнъж погледна и видя детенцето. Втурна се към релсите и го вдигна. Но кракът му се подхлъзна и влакът го прегази на минутата.
Веднага съобщиха на дъщерите му.
– А на детето нищо му няма, – пристъпваше от крак на крак един от свидетелите, като притеснено поглаждаше косата си, –  само си ударило рамото, когато той го подхвърлил към майка му. Горкият капитан, щеше да се радва, че го е спасил, нали, госпожице? Бог да го прости!