Ирена набързо прибра нещата в чантата си и тръгна към работата си. Краката ѝ бяха малки и тя се движеше толкова бързо, колкото те ѝ позволяваха.

Ръцете ѝ се препълниха с торбички от близкия супермаркет. В тях имаше всичко от което се нуждаеше тя и детето ѝ.

Тежката чанта се плъзна от раменете ѝ и тъй като нямаше свободна ръка да я вдигне обратно, тя се впи в лакътя ѝ.

Най-после влезе в сградата, където работеше. Пред нея на няколко крачки бързаше нейн колега.

Когато Ирена стигна до тежката вратата, тя се затръшна пред нея.

– Такъв е животът ми, – изохка напрегнато Ирена. – Загрижен, забързан и подтискащ. Боря се. Стремя се, но съм разбита. Опитвах се да нося повече отколкото мога, но изоставам. Нима Бог имаше само това за мен?

Потопена в разочарованието си, Ирена долови тих Глас:

– Познавам те от утробата на майка ти. Изваяхте грижовно с прецизност. Направих го не само поради огромната Си любов към теб, но и за определена цел. И докато вдъхвах живот в дробовете ти, усмихвах се нежно и гордо за бъдещето ти. Не осъзнаваш ли, че те направих за време като това?

Ирена притихнала слушаше, а сълзите напираха в очите ѝ.

Гласът продължи:

– Знаех за предизвикателствата, пред които щеше да се изправиш, грешните решения, които щеше да вземеш. Очаквах сълзите ти на съжаление, които щеше да изплачеш. Видях и годините, които щеше да загубиш, преследвайки неща, различни от лицето ми. Знаех ги и Съм ги използвал.

Ирена въздъхна дълбоко и призна:

– Вярно е, но като че ли всичко това не съм го забелязвала.

– Когато си мислеше, че не можеш, Аз бях там. Когато не ме чуваше, чаках, за да ме повикаш. Когато се проваляш, чувстваш се недостатъчна или пропадаше, всички тези неща се случваха, за да се научиш да разчиташ на Мен.

Ирена бе навела глава. Думите покълнаха и започнаха да изграждат нещо ново в нея.

– Запомни едно, – отбеляза Гласът, – ти не си сама. Не си изоставена. Аз съм с теб. Когато се почувстваш претоварена, просто знай, че Съм до теб и заедно можем много повече.

Чу се детски плач. Въздъхнаха облекчено:

– Най-после се роди.

И тогава дойде първото разочарования. Малкото красиво момиченце, което току що се бе родило, нямаше крака.

Майка ѝ я изостави в болницата и с насълзени очи каза на персонала в родилното.

– Не мога да се грижа за нея. Това ще бъде убийствено за мен …

Нарекоха я Рени. Тя бе настанена в дом за изоставени деца.

Момиченцето бе любвеобилно и не разбираше каква мъка го очаква.

Когато осъзна положението си, болка преряза сърцето ѝ.

– Ще се намери ли някой да ме обича такава? – питаше Рени. – Кой би осиновил дете без крака?

Намериха се и такива.

Младо семейство, което не можеше да има деца, веднага харесаха малкото сакато дете. Те го обгърнаха с любов и се стараеха да не обръщат внимание на недъга му.

Осиновителите ѝ и помогнаха да осъзнае, че тя е такава, поради някаква причина.

– Бог има план за живота ти и ще те използва мощно, – насърчаваха я те.

Те я учеха:

– Никога не казвай „не мога“, – поощряваха я те и ѝ вдъхваха смелост за всяко начинание.

Рени стана акробат. Когато бе облечена в блестящ костюм и се рееше във въздуха, на никого и през ум не би му минало, че тя няма крака.

Постепенно тя започна да се справя с предизвикателствата.

А по-късно мотивираше другите край себе си:

– Щом аз мога да се справя с това и вие ще можете да преодолеете препятствията пред вас.

Може за околните да изглеждаме неспособни и неподходящи, но Бог ще ви използва и такива.

Ние всички сме тук на земята с определена причина и Бог милостиво ни помага по пътя ни.

В гората настана суматоха. Задуха силен вятър. Той буташе по небето голям облак, който носеше сняг.

Пръв го забеляза заекът и се разврещя:

– По-бързо, облако. Аз съм бял, а снегът все не идва. Ловците лесно ще ме забележат в гората.

Облакът чу заекът и се задвижи по-бързо към гората.

– Назад, облако, назад, – започна силно да крещи сивата яребица. – Ако покриеш земята със сняг, аз какво ще ям? Краката ми са слаби, как ще се придвижвам?

Облакът се смути и се дръпна назад,

– Давай не се бави, – развика се мечката. – Засипи бърлогата ми със сняг. Така ще я опазиш от вятъра и студа. И не само това, покрита със сняг, тя ще ме пази далеч от чужди погледи.

Облакът не знаеше вече какво да направи. Забави се и отново потегли към гората.

– Сто-ой, спри, – завиха вълците. – Ще натрупаш сняг в гората. Няма да можем нито да вървим, нито да бягаме, а нас краката ни хранят.

Облакът се залюля и спря.

А в гората викове и крясъци.

– Идвай към нас, облако, натрупай сняг в гората.

– Да не си посмял да го направиш, – вият други. – Обръщай се и назад.

Облакът ту напред, ту назад. Посипе снежец, после спре.

За това и ноември е такъв шарен. Завали дъжд, после сняг, стане студено, може и да се постопли ….

Къде сняг, къде земя се показва.

Нито зима, нито есен.

Доктор Неотказов бе известен с практиката си. Лекуваше хората, без значение дали са бедни и богати.

Никого не връщаше от вратата си, без да се погрижи за него.

За него навред говореха:

– Той е добър, помага на всички.

– Лекува и не се отказва, докато болният не се изправи на крака.

– Не жали силите си.

– Всеотдаен е.

Случи се така, че царят заболя. Какво ли не правиха лекарите край него, но резултат нямаше. Царят линееше и губеше сили.

Един ден донесоха слуха за доктор Неотказов. Владетелят се оживи и веднага заповяда:

– Доведете ми този доктор. Само той може да ми помогне.

Намериха прословутият лечител и го докараха пред царя.

– Изцели ме, но не като голтаците, които лекуваш, – арогантно заяви владетелят.

– Това е невъзможно – възкликна докторът.

– С кого мислиш, че разговаряш? Както ти заповядвам, така ще направиш.

– Дори и сто пъти да сте по-болен от всички предишни мои пациенти, не мога да изпълня заповедта ви, – каза кротко докторът.

– Защо? – смръщи вежди царят и погледна строго доктора.

– Всички казват, че лекувам болните като царе ….

Филип се опитваше да прави нещо, но нямаше какво.

Бе нервен. Потропа с пръсти по масата. Кръстоса крака и се удари по коляното.

Взе книга прелисти я, но нямаше желание да чете.

Взря се в стенния часовник. Той цъкаше монотонно, а стрелките му обикаляха в кръг.

Филип се нуждаеше от отговор и то веднага, но времето се движеше по-бавно отколкото му се искаше.

Искаше му се да заплаче, защото това успокоява душата, но не можеше.

Внезапно се завъртяха думи в устата му. Той не можеше повече да ги задържи.

– Господ е делът ми, за това на Него ще се надявам , – извика Филип. – Той е достатъчен. Отговорът ще дойде.

Понякога нещата се бавят, движат се бавно, но стабилно, като капки изпълващи кофа. Докато дойде ден, когато осъзнаеш, че тя вече е препълнена.

Всяко утро Филип изпълняваше своята част и се отказваше от надеждите си, но това бе достатъчно за да го поддържа, докато получи очакваното.