Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.

Новият материал получен от американски учени, дава възможност да се събира ефективно вода от въздуха. Тези кондензатори ще могат да се използват в засушливите райони на планетата.

Новият материал „изсмуква“ водата от въздуха много по-бързо от предишните аналози. За образец учените са избрали бръмбари пустинници и кактусите, които оцеляват в много сухи условия.

Например, бръмбар от пустинята в Намибия събира вода рано сутрин чрез специални мембрани, намиращи се на краката му, когато кондензацията във въздуха достига своя максимум.

Шиповете на кактуса помагат да се транспортира вода към тялото на растението.

Всички тези аспекти учените са включили в изкуствения материал за кондензация.

Свикнали сме да обвиняваме родителите. Пият, пушат, правят аборти, не лекуват навреме получилите се инфекции.

Но днес никой не е застрахован от раждането на дете с увреждания.

Съществуват загадки и се появяват аномалии при ражданията, дори и при напълно здрави родители, без някакви генетични предразположения и рискове, точно изпълняващи съветите на лекарите.

Такива случаи според медиците са станали все по-малко. Повечето от патологиите в плода се лекуват в много ранен период.

Например, при наличие на порок на сърцето успешно се оперират бебета, дори още в утробата. Хидроцефалия също не е безнадеждна.

Особеностите при детската палиативна помощ, много се различава от тази при възрастните.

Организмът на детето е подвижно и гъвкаво, то може да се самовъзстановява. Случвало се е деца, които са можели само да лежат, да се изправят на крака. Такива се научават да се самообслужват и правят своите измъчени майки щастливи.

Главното е, човек да не се отчайва.

Беше горещо, но в Кения  това е нормално. Омар Фарах бе мюсюлмански учител. През деня той хвана автобуса минаващ през Мандера. Вътре в колата бе задушно и горещо, а и пейзажът не предлагаше нищо интересно.

Изведнъж автобусът спря. Пътниците плахо се заоглеждаха през прозорците. Видяха бойци въоръжени с автомати и пушки.

– Това са терористи от групировката „Ал Шабаб“, – каза един от мъжете вперил поглед, изпълнен с ужас, към въоръжените мъже.

Вратата на автобуса се отвори рязко, а от вън прозвуча команда:

– Слизайте!

Хората колебливо запристъпяха и се струпаха пред вратата на автобуса.

Суров мъжки глас изрева:

– Разделете се. Мюсюлманите тук, а християните от другата страна. На повечето от пътниците им трепереха краката и не реагираха.

– Които от вас са мюсюлмани, са в безопасност. Не бойте се, нищо няма да ви направим.

В групата от пътници имаше хора, които не бяха мюсюлмани. Някои от тях наведоха глави.

Омар застана пред групата и твърдо заяви:
– Те са също хора като нас, макар че изповядват друга религия. Ако се отнасяте добре към тях и те ще се грижат за нас …..

Най-близко стоящият до групата терорист кресна:
– Ще ги избием.

–  …. нека живеем в  мир с тях, – довърши фразата си Фарах.

Терористът изгледа малко по-меко Омар и каза:

– Дръпни се от тях. Щом си мюсюлманин няма да пострадаш. Бягай.

– Убийте ни всички или ни оставете на мира, – извика Фарах.

Няколко души го подкрепиха.

Терористите озлобени започнаха да стрелят. Омар прикри с гърдите си християните.

Куршум прониза смелият мюсюлмански учител. Той падна на земята и загуби съзнание.

По-късно бе откаран в една от болниците на столицата. Лекарите цял месец се бореха за живота му, но усилията им бяха напразни.

На гроба на Омар брат му каза:

– Дано смъртта ти, братко, доведе до религиозно разбирателство. Хората трябва да живеят заедно в мир. Нека в Кения всички да живеем като една общност, без да се избиваме.

Страхил стоеше на края на детския басей и се страхуваше да скочи. Той беше само на три години и половина.

Майка му беше във водата и го подканяше:

– Хайде, скачай. Няма нищо страшно. Да знаеш колко е хубаво във водата.

Страхил се дърпаше и бе отстъпил една крачка назад. Уплашено гледаше водата и не мърдаше.

– Трябва да те бутне някой, за да направиш нещо рисковано, – започна да натяква майка му. – Нямаш никаква решителност и активност. Ако бе някое друго дете, отдавна да бе скочило.

Подканянията и увещанията продължиха тридесет минути. Най- накрая Старахил скочи във водата. Той усети, колко е хубаво във нея и раздвижи даже ръце и крака.

Това не бе единствения случай, в който Страхил проявяваше несигурност и страх. Родителите му постоянно мърмореха след него:

– Ако не бъде подтикван непрекъснато, нищо няма да направи сам. Отглеждането му  е толкова трудно.

Страхил растеше, а това се повтаряше отново и отново. Трябваше да бъде убеждаван и подтикван, за да ходи на училище, да тренира някакъв спорт, да бъде с приятели на празниците и да отива на купони.

Минаха години. Страхил беше младеж на двадесет години, но още живееше при родителите си и нищо не правеше сам. Очакваше хората да му кажат какво да направи.

Дядо Петър реши сериозно да се заеме с младежа. Често говореше с него. Насърчаваше го сам да взема решения, да си поставя задачи за деня и седмицата. Страхил много се ентусиазираше, но всичко приключваше веднага, щом се разделеше със стареца.

Забравяше какво са си говорили или загубваше листа, на който бе записал някои „важни“ неща.

– Всъщност нищо не мога да направя самостоятелно, – оплакваше се Страхил на дядо Петър. – Все някой трябва да ме тика и да ми напомня, какво е нужно да направя.

– Но ти правиш толкова много други неща, за които никой не ти казва нищо, – възрази веднъж дядо Петър. – просто не си ги забелязал.

Страхил го погледна изненадано и се замисли. Почеса се по главата и попита:

– Ясно, а сега кажи ми как да се преборя с това?

– Много просто, – засмя се старецът, – започни да записваш нещата, които правиш, без някой да те кара.

– Ще пробвам, – засмя се младежът, макар че не беше сигурен до колко може да му помогне това.

Всяка вечер Страхил започна да отчита нещата, които бе направил самостоятелно, без „напътствия“. След една седмица броят на тези действия започна да расте.

Младежът започна да се чувства по-самоуверен.  Откри нови заложби в себе си. Започна да усеща, че и той е способно човешко същество.