Гепардите са известни с огромната си скорост при бягане. Например, той бяга два пъти по-бързо от хрътката, въпреки  че и двете животни използват една и съща техника.

Изследователи от университета в Лондон се опитали да разберат експериментално причината чрез сравняване на физическите параметри на тичащ гепард и хрътка.

За да направят това, те са използвали видео камера, която снимла до 1000 кадъра в секунда, както и специални сензори, които били поставени в земята по протежение на маршрута на движението на животните.

Въпреки, че мускулите на гепардите и куче работят еднакво и животните имат един и същ стил, при гепардът трябва да бъдат взети предвид такива параметри като съотношението на честотата на крачка и дължината на скока. Т.е. при една и съща скорост той тича с малка честота на крачката в сравнение с кучето. Ако е необходимо гепарда може да увеличи тази скорост един път и половина.

Втората особеност на гепарда, която го прави най-добрия бегач, е умението му да разпределя теглото си по време на бягане. При голяма скорост 70 % от теглото на тялото на гепарда е поверено на задните крака, а при кучетата само 62 %. При по-големият пренос на теглото назад се предотвратява подхлъзване и възможност за преобръщане при впускане напред.

И накрая, при гепарда по време на бягане всеки крак се задържа по-дълго на земята, което снижава голямото натоварване на крайниците.

Зоолозите са забелязали, че затворените гепардите отстъпват по скорост на тези, които са на свобода. Това се дължи на факта, че тези животни нямат мотивация да ускорят максимално скоростта си.

В училище смятаха Жана за безнадежден случай. Веднъж родителите ѝ получиха бележка от учителката ѝ, в която се казваше:

„Жана има проблем с ученето. Тя не може да се концентрира в нищо. Вечно се движи и неспокойно се върти. Пречи на останалите. Не успява да си напише домашните. Не смогва да се справи със задачите и упражненията в клас“.

Учителката ѝ не осъзнаваше, че Жана имаше разтройство свързано с дефицит на вниманието.

Но кой ли можеше да разбере малкото момиче?

Тя не беше като другите и при нея трудно се прилагаха същите методи на обучение, чрез които се обучаваха останалите деца.

Майка ѝ въздъхна и я заведе на лекар. Той накара момичето да седне на един стол, който бе в другия край на стаята. Жана подложи ръцете си под краката и седя така двадесет минути, докато лекарят разговаряше с майка ѝ, за проблемите ѝ в училище.

Най-накрая лекарят седна до Жана и каза:

– Сега бих искал да поговоря с майка ти насаме. Почакай ни тук в кабинета, ние след малко ще се върнем.

Преди лекарят да излезе с майка ѝ включи радиото, което стоеше на масата.

След като двамата възрастни се оттеглиха, лекарят помоли майката на Жана:

– Много тихо и внимателно погледнете, какво прави дъщеря ви.

Жана бе скочила на крака и се движеше в такт с музиката.

Тогава лекарят се обърна към майката и каза:

– Жана не е болна. Тя е танцьорка. Заведете я в училище за танци.

Майката прие съвета на лекаря и Жана започна да се занимава с танци.

По-късно  малката палавница, която не можеше да седи на едно място в училище, беше поканена в балетното училище. Тя стана солистка, а след това основа свое собствено танцово училище.

Жана се запозна с един известен композитор, който пишеше предимно мюзикъли. Заедно с него направи една хореографска постановка, която стана доста известна сред почитателите на този жанр.

Така Жана донасяше много радост на милиони хора.

За съжаление, много деца като нея остават неразбрани и просто ги тъпчат с лекарства, за да ги направят като другите.

В австралийския град Мелбърн, в Кралските ботанически градини, се е появила необикновена зона за почивка, създаден по авторски проект на австралийската дизайнерка Аманда Ливит.

Инсталираното покрито място за пикник е част от фестивала на екологичната архитектура.

Постройката е започната преди четири години. Наречена е MPavilion.

В своя проект дизайнерката е искала да обедини природата и човечеството, естественото и синтетичното. Ето защо основният архитектурен елемент на MPavilion са станали стоманени, гигантски,  метални пластмасови цветя, които всъщност образуват цялата структура.

Ако се вгледате в MPavilion от птичи поглед под ъгъл от 90 градуса, павилиона ще прилича на участък с много засадена гигантски диви цветя.

Беседката се състои от 13 големи и 30 малки цветове за елементи. Диаметърът на „венчелишчетата“ е 5 метра. Всеки елемент е съвсем близо до следващия, за да не се образуват празнини.

MPavilion има специална особеност „гъвкава конструкция“. Работата се състои в това, че краката, за които се държат пластмасовите цветя, са доста подвижни и гъвкави. Ето защо, когато има вятър „цветното поле“ се люлее. Въпреки това амплитудата на люлеене не е много голяма, което ви дава възможност да останете в павилиона дори и при ветровити условия.

Важно е, че люлеенето не нарушава целостта на структурата и продължава да предпазва от слънце и дъжд. В MPavilion можеш да бъдеш и денем, и нощем. На всяко цветче има множество LED лампи. В тъмнината съоръжението създава нов нощен рисунък.

Жител на Индия, чиито ръце били отрязано от дъскорезна машина, станал звезда на местният отбор по крикет за хора с ограничени възможности.

26 годишният Амир Хусейн Лон държи бухалката между врата и рамото си, а краката си използва, за да регулира силата и ъгъла на удара.

„Крикетът е моя страст. В началото ми беше много трудно. Преди няколко години дори трудно се хранех сам“, – казва спортистът.

Семейството на Лон е продало цялото си имущество, за да заплати лечението и възстановяването му.

Сега Амир се надява да спечели пари чрез спорта и да играе в националния отбор на страната.

Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.