Нескончаем дъжд се изсипа на земята. Небето проливаше огромните си сълзи, а те като че ли нямаха край.

Старите хора казваха:

– Щом вали има нужда от това.

Младен бе седнал на дивана в хола. Бе облегнал лактите на краката си, а дланите му обгръщаха главата и разрошваха косата му.

Тежки мисли като буреносни облаци измъчваха младият мъж.

Влезе баща му и като го видя, попита:

– Какво е станало? Изглеждаш ми нервен, дори гневен.

– Татко, той бе ми приятел, един от най-добрите, – изстена младежът, а ме предаде по най-долния начин.

Петър познаваше това чувство. Той не веднъж бе минавал през подобни ситуации и разбираше напълно сина си.

Петър седна до отчаяния млад човек и заговори успокоително:

– Това е започнало много отдавана ….

– И защо не е изчезнало, а мъчи хората? – раздразнено реагира Младен.

– В началото не е било така, – продължи кротко Петър. – За Адам доверието и предателството не са били проблем за Адам. Той се е разхождал в градината, която Бог му бе поверил, за да се грижи за нея.

Младен само повдигна вежди, но продължи да слуша.

– Въпреки тревогите, съмненията и страха ни, ние сме сигурни, че земята наистина е под краката ни и че слънцето утре ще изгрее и няма да падне върху нас. Бог е направи този свят и в него е постави човека.

– Да, но ние не сме изобщо в тази градина, – размаха неспокойно ръце Младен. – Ева сложи край на това.

– В историята на човечеството има много предателства. Като започнем от Каин и Авел, преминем през Яков и Исав, спомни си как Йосиф бе продаден от братята си и така нататък, докато стигнем до предателството на Юда.

Младен се бе поуспокоил малко и слушаше по-внимателно баща си.

– Нашият грях ограничава живота ни, – тежко въздъхна Петър. – Лишен от вяра и морална преценка, човек е заменил свободата си с разврат, бунт, сплашване и дори поробване.

– Грехът е нещо повече от нарушаване на правилата и заповедите, – откликна бързо Младен. – Той е съзнателно отхвърляне на личната връзка с живия Бог.

– Чувал съм много млади хора като теб, да се присмиват и подиграват казвайки: „Грях, ха, ха, ха, това било отричане от Бога и загуба на небето. Къде е Този Бог? Къде е това небе?“

– С много от тях съм спорил за това, – призна си Младен.

– Те са съблазнени. Отвлечени и пленени са душите им от дявола чрез гордост и необмислени удоволствия. Те не осъзнават, че грехът превръща светлината в тъмнина.

– Да, така е, – съгласи се Младен.

– Да съгрешиш означава да пропуснеш своето призвание. Грехът носи объркване. Той намалява живота ни тук на земята. Превръща най-чистите и благородни части на нашата природа в изкривени и покварени страсти.

– Много боли, когато те предават, – тъжно се усмихна Младен.

– Исус е знаел, кой ще го предаде и въпреки това даже на кръста каза: „Отче, прости им, те не знаят какво правят“. Той стана човек и изпита всичката горчилка на живота ни, която си бяхме причинили чрез греховете си и все пак ни прощаваше. Така направи и ти. Прости на приятеля си и се моли за него.

– Напълно си прав, ще го направя, – отзова се с готовност Младен.

Такава тъмна нощ скоро не бе имало. Виктор се мяташе в своето безсилие и безизходица.

– Така не може да се живее повече, – крещеше той и преобръщаше всичко наопаки в стаята си. – Има ли смисъл само да вегетирам? Ще сложа край на живота си.

Извади ръждясалия пищов на баща си, забравен под миндера кой знае от кога.

Виктор скоро го бе открил, а сега щеше да му послужи. Бе го проверил, имаше един патрон в цевта.

Младият мъж приближи дулото на пистолета до слепоочието си и натисна спусъка. Нервността му или по-скоро страха разтрепери ръката му и той не уличи мястото, но се нарани.

Съседите чуха изстрела и извикаха бърза помощ и полиция.

Завариха го окървавен, но жив. Откараха го в един лечебен център.

На другия ден, когато се събуди, Виктор разбра, че е попаднал в християнски център на лечение.

Той притисна бинтованата си глава с ръце и започна да се смее неудържимо.

– О не, Господи, Ти подиграваш ли ми се? Аз исках да се самоубия, не вярвам, че съществуваш. А Ти ме домъкна в този христ…..- задави се от възмущение Виктор – център.

Виктор лежа там три дена и накрая реши да приключи всичко и да не създава на никого главоболия.

Тогава се случи нещо невероятно. В стаята, където лежеше Виктор влезе мъж, който попита:

– Има ли някой тук който иска да се самоубие?

Виктор трепна. Очите на влезлият се заковаха в него.

– Съветвам те да преосмислиш нещата, – добави мъжът. – Бог те обича и иска да живееш.

– За това ли дойдох тук, – Виктор крещеше неудържимо, – за да ми кажете, че Бог ме обича…?

И се разплака.

Този ден Виктор се раздели с атеизма си.

До скоро смяташе, че идеята за личен Бог е пълна глупост, но в сърцето си знаеше, че събитията не се бяха стекли случайно.

Това послание бе изпратено директно към него.

Виктор осъзна и възторжено произнесе:

– Той е любящ и е загрижен за мен. Бог ме обича.

Слънцето и днес силно препичаше. Димо, Руско и Елен седяха под сянката на старата липа с учителя си. Те му задаваха много въпроси.

Учителят им бе търпелив и се стараеше да отговоря така, че да го разберат, но любопитството им нямаше край.

Внезапно хода на действието се промени.

– Учителю, задайте и на нас някой интересен въпрос, – предложи Димо.

Учителят се замисли за малко, след което попита:

– Какво ще направите, ако видите, че някой се готви да хвърли камък върху вас?

Безмълвието погълна децата. Мина доста време, докато някой от тримата се престраши да отговори.

Първи наруши мълчанието Елен:

– Ако притежавах специални способности, щях да отклоня камъка и той ще мине край мен.

– Това не е разумно, – отсече Димо. – Този човек ще намери друг камък и пак ще го хвърли върху теб. Друго бих направил. Със специалните си умения ще го обезсиля и той няма да може да вдигне камъка.

– Специални способности и умения, – възмути се Руско. – А ако ги нямате? Днес може да иска да хвърли камък само върху теб, но утре току виж дошъл да събори дома ти и да унищожи семейството ти.

–- Тогава какво ще правим? – сконфузи се Димо.

– Тук се иска нещо друго, – наблегна Елен.

– Учителят ни, – започна да обяснява спокойно идеята си Руско, – не веднъж ни е казвал, че трябва да живеем в мир с всички човеци. Именно това е разковничето.

– Искам да се разбирам с хората така, че никой да няма желание да ме нарани, – възкликна Елен.

– Да, – каза учителят, – не мога да ви помогна да решите всички проблеми. Те са толкова много. Но мога да ви науча, да не си ги създавате.

Беше непоносимо горещо. Едва се дишаше. Борис и Евгени бяха седнали на пейката под старата липа и там се чувстваха много добре.

– Как си мислиш да избегнеш Бога? – попита Борис. – По какъв начин ще се оправдаеш пред Него, когато Го видиш с очите си?

– Ще Му кажа, че нищо не знам за Него. Просто ще се престоря на безразличен към Него.

Борис започна да се превива от смях:

– Представяш ли си Ford Motor Company да не признае Хенрих Форд, Microsoft да се отнесе спрямо Бил Гейтс по същия начин или американците да кажат, че не знаят кой е Джордж Вашингтон. Така би изглеждал и ти, когато не признаваш своя Създател.

– Е, аз не казвам, че Исус не е съществувал, – възрази Евгени.

– Повечето от хората не го познават такъв, какъвто е.

– Добре де, – смънка Евгени, – Христос е бил добър човек и пророк ….

– Да, света говори за еволюцията, като начало на всичко съществуващо, – възмутено подскочи Борис, – но светът не признава Исус Христос такъв, какъвто е в действителност.

– И какъв е в действителност? – начумерено попита Евгени.

– Бог въплътен в човешка плът, заместил ни в наказанието за нашите грехове…..

Евгени махна с ръка.

– Говориш винаги едно и също.

– Но това е истината и който не я приеме погива, – наблегна силно на думите си Борис.

– Добре, добре, – примирено поклати глава Евгени, – за това друг път ще ми говориш. Стига.

Такива разговори между двамата приятели не водеха до победен край за Борис, но той все още се надяваше, че Евгени да отвори очите си и ще разбере нещата, както трябва.

В една прекрасна градина растеше удивителен бамбук. Стопанинът му го обичаше много. Бамбукът растеше, ставаше все по-красив и силен.

– Колко много се гордее с мен, – казваше си бамбукът. – Това ме насърчава да израствам още по-силно и снажно дърво.

Един ден стопанинът се приближи към бамбука и му каза:

– Любимо мое дърво, нуждая се от твоята помощ.

– Готов съм. Правете с мен каквото желаете, – възкликна радостно бамбукът.

– За да те използвам, – гласът на стопанина бе станал строг, – трябва да те отсека.

– Да ме отсечете? – бамбукът не повярва на ушите си. – Моля ви не правете това. Нека от мен излезе нещо хубаво, но не ме сечете.

– Не мога да те използвам, ако не те отсека.

Всичко в градината замря. Дори вятърът притихна.

Бамбукът наведе глава и прошепна:

– Щом не можете да ме използвате, такъв какъвто съм, направете с мен, каквото сте решили.

– Не само ще те отсека, но ще окастря и клоните ти, – продължи стопанинът.

– Ще съсипете красотата ми, – болезнено отбеляза бамбукът. – Без листа и клони на какво ще заприличам?

– Ако не ги премахна, не мога да те използвам.

– Добре, давайте, – въздъхна тежко бамбукът.

Стопанинът отсече дървото. Отряза клоните му. Извади сърцевината на ствола и го занесе до извора. Наблизо имаше поле, което се нуждаеше от влага.

Собственикът на градината постави единият край на промененият бамбук към извора, а другия към жадната земя. Чиста и свежа вода започна да се стича по дървото към полето.

Стопанинът засади царевица и събра богата реколта.

Бамбукът бе отсечен и обезобразен, но се превърна в благословение.

Когато бе дърво, той живееше само за себе си и се възхищаваше на собствената си красота, а сега без да има нещо привлекателно в него, съживи цяло царство от растения.

Не се страхувайте от страданието. За Бога това е просто призив към теб: „Нужен си ми“.