Маслобойната вече работеше. Братята Георги и Драгой печелеха добре и спечеленото го внасяха в банката. По съвета на Хари те бяха изкупили акции от банката. Така освен индустриалци , станаха и финансисти.

А банката участваше в търговията на зърно, тютюн и други селскостопански култури. Тя чрез министър Николов се бе обвързала с военното интендантство, за това се намесваше в закупуването и на оръжие.

След вършитба Георги натовари пшеницата на каруцата си и я закара на месната кооперация, която беше започнала да изкупува излишъци от селяните, но на цена по-добра, отколкото даваха търговците в града.

След като получи парите си, Георги мина край Търговската гимназия. По това време учениците бяха в междучасие и се гонеха из двора на училището.

Георги се спря и се загледа в гимназистите.

– Радват ли окото ти, – сепна го мъжки глас зад него.

Георги се обърна. Зад него стоеше възрастен мъж с бастун, поизносена шапка, шаячно сетре и панталони със странна кройка. Непознатият  го гледаше с любопитство.

Докато Георги се чудеше какво да отговори, възрастният мъж повдигна бастунчето си , посочи гимназията и попита:

– Дете ли имаш тук?

– Бих искал да имам, – отговори Георги и въздъхна дълбоко.

– Тук се учат млади овчари, как да пасат парите, – намигна странния старец, – как да ги доят и стрижат. Парата е като овцата. Ако се грижиш добре за нея, добре ти се отплаща.

Георги си тръгна. Той пресметна колко капитал имаше вече в банката и със самочувствие на забогатял човек се размисли върху казаното му от възрастния човек с бастуна.

– Да, в тая кошара още тази есен ще вкарам сина си, – каза си Георги. – Парите на семейството ни искат грижлив „овчар“.

Докато Георги пътуваше към селото си, все му се струваше, че колелетата на каруцата и случайно прелетялата птица сякаш му нашепваха един и същи рефрен: „Парица, царица“.

Сушата продължи доста дълго. Не само хората, но растенията и животните викаха към небето за влага. Ако продължаваше така, жива душа нямаше да остане по тези места.

Изведнъж небето побледня и се нажежи, сякаш всеки миг щеше да заплаче. Това бе буря като никоя друга. В миг земята бе прах, а в следващия се образуваха езера.

Наоколо стана мокро и искрящо. Всичко бе залято от плътни струи вода. Дъждът носеше в себе си всякакви цветове, зелен като полето, син като небето, бел като агнето, жълт като глухарчето.

Мъжете паднаха на колене, вдигаха ръце към небето и прославяха Бог. Козите и овцете в кошарите също усетиха влагата. Пред очите на всички по живия плет от бодливи тръни се появиха пъпки и за един миг, по повелята на Всемогъщия, тези пъпки разцъфтяха.

Хората шептяха молитви изпълнени с благодарност към Бога. Елена благославяше мислено, докато тичаше през изливащия се порой към стаята си, за да взема една купа.

Изнесе купата навън, вдигнах я над главата си и запя високо молитвата си, докато вятърът удряше в лицето ѝ и бученето му я заглушаваше.

Купата се препълни, сърцето ѝ също. Тя чуваше как внуците ѝ се викаха един друг, докато подскачаха под дъжда, радостни и с леки сърца, каквито трябва да бъдат децата на техните години.

Гласовете им бяха заглъхнали. Децата бяха онемели, защото бяха станали свидетели на нечовешкото измъчване и убийство на майка им. Сега те бяха освободени, докато дъждът се изливаше върху тях.

По-късно Елена ги заведе при баща им и макар децата да се свиха при вида на страховития мъж. Когато баба им ги накара да го поздравят, баща им се разплака от благодарност, щом чу отново гласовете им. Може би сега и неговата вяра щеше да бъде възстановена от този дар, както бе станало с Елена и внуците ѝ.

Елена чуваше гласа на Бог навсякъде около себе си, но не се боеше.

– Може би трябва да се разтреперя от страх пред Всемогъщия и да се скрия от взора му, – каза си тя. –  Може би трябва да взема нож и да разрежа собствената си плът, за да залича миналите си деяния.

Не тя усещаше нещо друго в себе си.

– Сега разбирам, – усмихна се Елена, – че макар словото да е първото творение на Бог, мълчанието е близо до Неговия божествен дух. Молитвите, изречени в сърцето, без глас, са много по-силни от хилядите думи, които хората могат да крещят към небесата.

Случило се така, че едно овче стадо загубило пастира си. Тогава стадото решило да ги предвожда овена.

За това разбрали вълците и изпратили пратеник до стадото, който казал:

– Искаме да живеем с вас в мир и любов. Но като знак за добра воля от ваша страна, моля да ни предадете кучетата на стадото. Те толкова пъти са ни обиждали и гонили.

Овцете се зарадвали, че ще живеят  в мир с вълците. И някои от стадото си спомнили:

– Кучетата лаеха и по нас.

– Хапеха ни, – оплакали се няколко от овцете, – когато пастирът им кажеше да ни прибират в кошарата.

И овцете предали на вълците кучетата. Стадото очаквало вече да живее свободно и в мир с вълци.

След кучетата паднал и овена. Вълците взели да прореждат стадото, защото овцете станали лесна плячка за тях.

Така се свършило със самоуправлението на овцете.

Един овчар изкарал козите си на пасбището. Виждайки, че те пасат заедно с дивите си посестрими, вечерта всичките ги подгонил към кошарата си.

На другия ден се развихрила буря. Овчарят не могъл да изкара стадото, за това го хранил в кошарата си. На своите кози давал по-малко, колкото да не умрат от глад, а на новодошлите много повече, за да ги привърже към себе си.

Когато бурята утихнала овчарят изкарал козите на паша. Дивите кози веднага хукнали към гората и избягали. Овчарят започнал да ги укорява за неблагодарността им:

– Грижих се за вас много повече, а вие ме напускате.

Козите се обърнали и му казали:

– Ние едва вчера дойдохме, а ти се грижеше за нас по-добре, отколкото за старите си кози. Ако дойдат нови в стадото ти ще предпочетеш тях пред нас.

Не се сприятелявайте с човек, който дава предимство на новите си приятели, а старите загърбва, защото ако придобие нови приятели, вас ще зареже.