Тя мразеше асансьора и никога не се качваше на него. Изкачваше се по стълбището и ходеше дори до деветия и единадесетия етаж пеша. На отделните площадки си почиваше, за да възстанови дишането си и продължаваше напред.
– Стълбата е като живота, – казваше често тя.
В метрото не се качваше на ескалатора.
– Търпение и малко усилие, – повтаряше тя. – Всичко трябва да постигнеш сам. Започни, а после то само ще се получи. Дай и ще ти се върне десетократно повече…..
Нейните приятели смятаха, че тя ще живее над сто години, но тя само се усмихваше на приказките им и казваше:
– Страхувам се, че тази тризначна цифра не е за хората. Навярно ако живея толкова дълго ще приличам на вещица.
Тя имаше невероятен глас изпълнен с различни нюанси. Топли, доброжелателни за приятели. С хората беше официално учтива, но се е случвало и до ледени и студени нотки.
По особен начин тя разговаряше с животните, които обичаше.. Често можеше да се чуе как казва „душичко“ или „Вие“, когато се обръщаше към някое бездомно куче с тъжни очи или разплакана в двора котка.
По много особен начин тя четеше стихове. С ясен, дълбок, мелодичен, напомнящ на виолончело глас.
Внезапно се разболя. Упорито се противопоставяше на болката и страданието си…
Няколко дена преди да напусне този свят казваше, че вижда врата, на която е написано нейното име. Тясмяташе, че там се е освободило място за нея….
Почина малко преди да навърши 99 години….

Никой не го избра, никой не го взе. То дори раздразни котката, която го бе родила. Тогава стопаните решиха да го изхвърлят на улицата.
Но то оживя, не умря и се пребори за живота си. Не изпитваше страх. Хранеше се от контейнера. Криеше се от силните викове и хвърлените по него пръчки.
Хората, когато го гледаха се възмущаваха:
– Какво уродливо коте!
Даже злите котки и кучета го избягваха. То кротко търпеше, очаквайки някой да го помилва. Не познаваше омразата и отмъщението.
Приближаваше децата, търсейки ласка. Някаква възрастна жена болна от сърце му слагаше в една стара консервена кутия малко месце. А то радостно се отъркваше в краката й и благодарно мяукаше.
Един ден кооперацията се пробуди от страшен вик:
– Мерцедес блъсна изродчето.
То лежеше на една страна и жално мяукаше от болка. Всичко около него бе обляно в кръв. То хрипеше, задъхваше се…Опита се да пропълзи… Кой ще му помогне, кой ще го спаси?
Към телцето му нежно се докосна човешка ръка. Човекът бе инвалид..
Котенцето замърка усетило топлина, ласка и съпричасност към болката му. В очите му имаше толкова много болка и толкова много страдание…. Умирайки, то чакаше от хората състрадание…
Човекът взе в ръцете си треперещото телце и му прошепна:
– Потърпи, мой красавецо! Аз съм до теб…
Покри телцето с шала си и внимателно го понесе към дома си.
След време един възрастен понакуцващ човек водеше на разходка котарак.
– Но това не е ли малкото уродливо котенце? Какъв красавец е станал! – понесе се шепот от околните.
Котаракът ни на крачка не се отдалечава от инвалида, следва го като куче.
Каква преданост, каква обич, това е празник за очите! Това не е коте, а прелест! Заслужена награда!

Конете живеят по трийсет години. Те нищо не знаят за джина и виното.
Овцата след двайсет години умира. Тя също от вино и бира не разбира.
И телето живее трезво, но след осемнадесет и то си отива.
Почтеното куче живее само петнадесет години, въпреки че коняк и ракия не пие.
Кокошката само вода си пийва, но след десет години и тя с живота се прощава.
Ами котката? На мляко я кара и пак не напредва във възрастта
Не пият животните, но все пак преждевременно хвърлят топа.
А разгулните, грешни, попийващи хора доживяват шейсет, че и повече даже.
А се срещат родени с късмет екземпляри, които изкарват до сто независимо от алкохолните пари!

Един човек се влюбил в своята котка. С нея се разхождал от сутрин до вечер. На трапезата е канел. Накрая закопнял да му стане жена.
Обърнал се с гореща молба към Юпитер, да превърне котката му в дивна хубавица.
Наивната му прозба била изпълнена. Човекът едва не полудял от радост. Галил той любимата си, милвал я нежно, целувал я по устните, прегръщал я страстно. Гиздил я като кукла. А годеницата му тръпнела от радост.
– Женихът не е стар. Богат е. И от котарака се различава много.
Вдигнали голяма сватба.
Щом гостите си тръгнали, съпругът нежно галел съпругата си, а тя цялата пламнала от страст. Но изведнъж ненадейно изчезнала.
Съпругът тъжно въздъхнал, когато я намерил под леглото да гони една мишка.
На красавиците нито бог, нито любов може да промени навиците.

„Понеделник….“ – болезнена мисъл, която бележи сутринта на първия ден от седмицата.
С ненавист гледам звънящия будилник. Обещавам си: “ Поне още пет минутки ще полежа“. Изведнъж скачам, минали са цели 20 минути. Закъснявам! Ужас!
Бягам в галоп до банята. По пътя събарям всичко, в което мога да се спъна. Настъпвам по опашката мирно спящата котка и в бързината улавям недоволния й поглед.
Стигайки до душа и сякаш чувам котката да мърмори: “ В краката си трябва да гледаш..“
Оглеждам се в огледалото и изтръпвам от ужас пред рошлата, която ме гледа от там. Бързо измивам зъбите и лицето си. Някаква натрапчива мисъл минава през главата ми, че отново няма време за закуска.
Тичам към гардероба. По пътя се спъвам в котката. Обличам се и ругая всички копчета, които бягат изпод пръстите ми и не искат да влязат в илиците. Чорапите отново ги няма. Къде съм ги оставила? За една жена е убийствено да обува чорапогащник. Защо ли? Не ме питайте…пак бримка.
Набързо прокарвам гребена през косата си и тичам с чантата в ръка към асансьора. Излизам от входната врата и забелязвам, че съм по пантофи.
Връщам се назад и роптая:
– Пак е понеделник..ох, тежък ден..
Не обичам понеделниците и това е. Как защо? Трябва да ставам рано и да ходя на работа и то след като съм имала два почивни дни. Обичам работата си, но не в този ден. Тогава ми действа подтискащо.
В понеделник сутрин обикновено съм тъжна, смачкана и недоволна. В този ден всичко изтървам, почти нищо не успявам да направя и се разстройвам.
Да, понеделник е един обикновен ден. Е, може и да го обикна. Само трябва да си изменя отношението към него.