Небето стана изведнъж странно пепеляво. Тресна светкавица и го разцепи. Мълниите зачестиха. Изкочи силен вятър. Дърветата се замятаха, като хора преживяващи някакъв ужас, скубещи косите си.

Рукна дъжд. Сякаш всичкото зло се бе събрало на едно място и вещаеше всеобща погибел.

Стихията ревеше като ранен звяр, изпълнен със ярост. Цялото небе се тресеше, святкаше и гърмеше.

Отпрани ламаринени покриви трещяха по пътя. Въздухът се изпълни с напрежение. Светлините по прозорците угаснаха. Настана мрак, който от време на време се разсичаше от мълниите. Ето, че и те постепено намаляха, а дъждът се усили. Капките му станаха по-едри и по-спокойни.

Но стихията не престана. Вятърът безжалостно заудря по стените на къщите. Хората в тях силно се сгушиха под завивките си, очаквайки утихването на разбунтувалата се природа.

Той беше интересен възрастен  господин. Бели коси обрамчваха лицето му, а мустаците му напук си бяха запазили тъмния цвят и ярко контрастираха върху бледото му лице.

Обикновенно правеше удобни апартаменти и привлекателни сгради.

Един ден се разхождах и реших да надникна в някоя от красивите му постройки. Влязох в една от тях. Той приближи и ме докосна.

…изведнъж усетих, че станах от неговата страна, просто като част от някаква игра. Така всеки, който докосвах ставаше негов.

Веднъж покани много хора на пиршество. Всеки докоснат от възрастният човек ставаше от неговия отбор и играеше за него.

Исках да се освободя от влиянието му. Колкото повече се опитвах да се откъсна от него, толкова повече някаква невидима примка ме стягаше и аз не можех да помръдна.

Осъзнах, макар и бавно, че единствения начин да се отърва от него беше, някой от моя отбор да ме докосне отново. Там, в предишния отбор, бях свободен и всички се чувствахме щастливи.

Толкова много исках да се завърна…… ще се намери ли смелчага между тях, който ще се престраши и ще ми помогне?

Жената прекъсна разговора си с продавачката и затегли за ръка малко момченце, което стоеше тихо до тогава. Черните му коси обрамчваха малко бледо личице с очи като мъниста.

Минаха покрай един стол върху седалката, на която бяха разпръснати скоро откъснати стръкове с белоснежни главички. Жената се спря и прикани детето:

– Я си вземи цветята. Гледай как си ги разпръснал.

Момченцето се колебаеше и уплашено вдигна нагоре очи.

– Взимай ги! Какво гледаш. Какво ще дадеш после на Мимето. – весело добави жената.

Край тях мина дребна женица, на която времето бе втъкнало сребърни нишки в косите. Тя усети заповедническия тон и улови уплашения поглед на малчугана.

Обърна се към другата жена и шеговито каза:

– От сега го командвате, а какво ще стане, когато порасне.

Разбрала намека, жената подръпна детето и се засмя:

– Той ще порасне и няма да стои под чехъл

След дълго обикаляне най-накрая стигнаха до единодушие и наеха апартамента. Изкачвайки се по улицата забелязаха изхвърлено старинно огледало. Харесаха им и го занесоха в новия си дом.

Странно, но никой от тях не се запита:“ Защо бившите собственици не са го продали, а са се отървали от него по такъв начин?“

През следващите два месеца, новодомците бяха споходени от различни неприятности, засягащи здравето и финансите им. В апартамента им започнаха да стават странни неща. Една нощ Слави изкрещя и се събуди. Остра пронизваща болка разтърси тялото му. Беше убеден, че  огледалото е виновно за всичко.

Преди известно време двамата съквартиранти бяха видели в огледалото трептящи сенки и огнени кълбета върху тъмната повърхност. Дончо, покри огледалото с чаршаф. Тогава двамата приятели започнаха да сънуват кошмари.

Една нощ Слави се събуди и откри, че цялото му тяло е покрито с червени драскотини. След известно време радиаторът под огледалото спря да работи.

Един топъл слънчев ден Слави и Дончо се препичаха отвън на пейката. Под очите им се забелязваха дълбоки сенки, сякаш не бяха спали няколко нощи и дни подред.  Умората тегнеше над клепачите им, но нещо не им даваше мира да се отпуснат под палещите лъчи на слънцето.  – Ако още малко остана вътре, – подзе Слави, – ще стана параноик.

– Постоянно имам неприятното усещане, – уплашено се озърна наоколо Дончо, – че някой ме следи.

Слави въздъхна дълбоко:

– Вчера отидох на лекар, – добави той. –  Много се притесних, когато разбрах, че са ми изписали антидепресанти.

– До сега не съм бил суеверен, – изстена Дончо, – но когато се намирам до това проклето огледало мравки  започват да лазят по тялото ми, а стомаха ми се свива на топка.

– Може би трябва да попитаме някой, който се е сблъсквал с подобни неща, – заключи Слави.

– И как смяташ да направиш това? Кой ще ти повярва? – изропта Дончо. Двамата мълчаха дълго, съсредоточили погледи във пръстите на босите си крака.

– Хайде да го обявим за продажба по Интернет. – въодушевено каза Дончо. – Ще поискаме 200 лева, все пак е старинно огледало.

– Как мислиш да споменем ли за странностите му?- загрижено попита приятелят му.

Плеснаха длани и решиха да пробват. Заляха ги оферти, но всеки предлагаше цена много по-ниска от обявената. Един човек изглежда не повярва на историите им и беше им написал:  „Такова огледало, което предизвиква кошмари, бих искал да подаря на бившата си жена“

Друг беше добавил: “ Как е могло да се падне такова огледало на такива нещастници?“ Това не бяха единствените пиперливи редове. Една вечер когато се прибраха в апартамента двамата приятели намериха странно изписан лист. Буквите напомняха за старинен надпис от някоя алхимична книга. Тук-там част от текста бе избледнял и не се четеше. Надвесили глави, с изпънати вратове двамата започнаха да четат текста. „… дело съм на алхимика Кристофър Венер…. мога да показвам миналото и бъдещето… дори отделни събития. … попаднах на полския…..Ян Твърдовс…… по-късно….. княжеско семейство Друцки – Соколински в имението им А…. Яков, когато беше млад се видя като старец в мен. Заповяда да ме заключат под стълбите… Когато Наполеон мина от……погледна ме, пребледня и с вик удари по мен… Някой беше забравил да ме покрие и червен лъч започна да се мята из залата…. Избухна пламък, пламнаха пердетата…. Жалко успяха да изгасят пожара. Повикаха дърводелец да поправи щетите, но когато погледна в мен….. изскочи черна човешка ръка… намериха го припаднал на пода…“ Изведнъж буквите започнаха да се движат бързо, а след това изчезваха…

На двамата им настръхнаха косите, гледаха ужасени. Лицата им пребледняха. Силен полъх размърда завесата и листът изчезна. Един любопитен мъж се свърза с Дончо и пожела да види тайнственото огледало. Когато погледна в него видя зала изпълнена със старинни мебели, но него го нямаше сред тях. Той започна да се взира още повече в огледалото, с надежда да види образа си там.

Изведнъж повърхноста на огледалото започна да губи цвета си и нацяло потъмня. Чу се силен тътен и множество малки стъкълца започнаха да падат като сълзи върху пода. Когато погледнаха огледалото там стоеше само добре гравираната му рамка. То се бе стопило в нищото ….

В древния римски град Аквилея е построен храм на Венера, единствен по рода си. В него се намира статуя на плешивата Венера.
Този храм е издигнат като благодарност към жените на града, които са пожертвали дългите си коси за лъкове и катапулти по време на продължителната обсада на града.
В резултат на тази саможертва защитниците издържали.