Жената прекъсна разговора си с продавачката и затегли за ръка малко момченце, което стоеше тихо до тогава. Черните му коси обрамчваха малко бледо личице с очи като мъниста.

Минаха покрай един стол върху седалката, на която бяха разпръснати скоро откъснати стръкове с белоснежни главички. Жената се спря и прикани детето:

– Я си вземи цветята. Гледай как си ги разпръснал.

Момченцето се колебаеше и уплашено вдигна нагоре очи.

– Взимай ги! Какво гледаш. Какво ще дадеш после на Мимето. – весело добави жената.

Край тях мина дребна женица, на която времето бе втъкнало сребърни нишки в косите. Тя усети заповедническия тон и улови уплашения поглед на малчугана.

Обърна се към другата жена и шеговито каза:

– От сега го командвате, а какво ще стане, когато порасне.

Разбрала намека, жената подръпна детето и се засмя:

– Той ще порасне и няма да стои под чехъл