Разговаряха вече час. Тя беше мила жена с посребрени коси и разбираща усмивка. Той се опираше на бастуна си и от време на време пристъпваше леко в страни.

Жената работеше в училище с необикновена група от деца. Всяко от тях беше загубило родителите си твърде рано.

– Мисля, – казваше мъжът, – че работата ви с тези деца е много важна. Аз също загубих един от родителите си, когато бях много малък.

Мъжът намести очилата си, прехапа устни, по носа му потекоха издайнически сълзи и със задавен глас продължи:

–  Изгубих майка си, когато бях много малък. ….. Това беше голям удар за мен. Искаше ми се и аз да бъда в такава групичка като вашата, където да мога да споделя мъката си …..Щях да се запиша непременно в групата ви, защото …. – гласът му секна, – защото се чувствах толкова самотен.

– Но майка ви е починала преди шейсет години, – жената го погледна изненадано. – Нима още страдате за това?

– И още как, –  мъжът направи нещо подобно на усмивка и наведе глава.

Денят бе глуповат и пълен с парадокси. Неуспехите ме преследваха като диви кучета, надушили следите ми. Единствената ми утеха за днес останаха книгите и се упътих към библиотеката.

Приятна млада жена, с прибрани на тила коси ми се усмихна и ме попита, какво бих предпочела да почета днес. Изглежда беше скоро назначена, защото преди не бях я виждала.

Тя не ме остави дълго да се колебая и ми предложи нов вид книга. Беше опакована във амбалажна хартия. А самата книга приличаше на пакетче смляна кайма, с квадратна основа и дебелина около 2 сантиметра.

Жената забеляза изненадата ми и каза:

– Преди да започнете да я четете, трябва да я оставите да се размрази.

Прибрах се в къщи и отворих пакета с чудноватата книга. Пакетчето бе придобило сиво-бял цвят. На пипане бе ледено студено. Отавих го в една чинийка на слънце да се размрази и се заех с други неща.

След време с любопитство погледнах в чинийката. Очаквах, че пакета ще се преобрази в стандартен формат с реални листове за отгръщане. Но останах разочарована. То бе заприличало на прясно парче месо, току-що отрязано. Разкъсах „месото“, като по някакъв начин исках да се добера до тайната, но то си остана месо.

Уплаших се, че съм унищожила книгата, като не съм разбрала точно инструкцията.

Отидох в другата библиотека, там библиотекарка беше една възрастна жена. Тя винаги беше отзивчива и помагаше на всички. Заварих я да обработва едно сиво-бяло пакетче, което се беше размразило и се превърнало в парче месо.

В средата на библиотеката стоеше огромна машина.

Библиотекарката взе „месото“ и го сложи в саксия пълна с пръст. Тя ми обясни:

– От него ще поникнат стръкове със семена на върховете. Тези семена се събират и се пускат в голямата машина.

Докато ми говореше обра семената на няколко съседни саксии и ги пусна в машината. Странно е, че не натисна копче, а задвижи странична количка. Имах чувството, че виждам самоделна прахосмукачка на колела. Тя хвана количката за дръжката и я придвижи напред – назад.

Машината забръмча, а семената започнаха да подскачат в купата. Чу се силно стържене, а на малък екран започнаха да се виждат листове с напечатан текст. В един страничен улей започна да се плъзга като змия дълга непрекъсната широка лента. Очаквах, че лентата ще бъде накъсана на листове и оформена като книга, но библиотекарката я нави на руло и я завърза с панделка.

Помислих си: „Ако някой бе откъснал част от „месото“ и бе го изял, дали това знание щеше да прелее в човека“?

Интересно, какво ли щеше да стане ако по този начин получавахме знанията си? Искаше ми се да попитам библиотекарката за още много неща, но тя бе изчезнала….., а аз се събудих на стола.

Седят двама млади и си говорят:
– Всички мебели и предмети за бита ще делим по-равно, без никакви скандали, – казва младежът. – Съгласна ли си?
– Разбира се, – усмихва се девойката.
– Нека да се разберем още сега, да запазим нормални човешки отношения, – продължи младият мъж. – И ако се срещнем, да се поздравяваме ……
– Непременно! – съгласи се веднага момичето.
– А по време на развода ще се държим коректно, без никакви атаки и упреци. Съгласна ли си?
– Съгласна.
Младежа въздъхна и прокара пръсти в буйните си коси:
– Това е чудесно. Остана да решим, кога ще се оженим …..

В училище учих в математическа паралелка.
Учителката ни по математика беше истински звяр. Първоначално от нея се бояха всички, дори и по-смелите момчета.
Крещеше, ругаеше, щом я видехме на всички ни се разтреперваха краката. Грамадна, косите й ярко червени, общо казано жена танк.
Но преподаваше страхотно, всичко се запечатваше в мозъка ми. Въпреки че имах проблеми в общението с нея, любовта си към математиката дължа на нея.
Е това е само предисторията.
Сега съм първи курс в Икономическия университет.  Не можете да си представите, колко много ми се иска да има сега една джобна Знайка Крещялкова, за да „ободря“ своите тъпи колеги от курса с някоя двойка, да им изкрещи, както на мен някога, за да ги научи на ум и разум.
Нямам сили да се разправям с тези тъпанари. Благодаря ви, госпожо Крещялкова, че сега съм толкова луд, колкото бяхте и вие…..

Двама туристи почивали в едно село. Изведнъж се разнесъл вик:

– Селото гори!

Единият от туристите станал и побързал да помогне, а другия всячески ги задържал и му казвал:

– Защо да си губим времето напразно? И без нас ще се намерят достатъчно желаещи. Какво ние грижа за тях, те са чужди хора.?

Но другият изобщо не го слушал и хукнал към горящите къщи, а въздържащия излязъл след него без да бърза. Спрял на достатъчно голямо разстояние и наблюдавал какво ще стане по-нататък.

Около една горяща къща стояла майка, тя плачела и отчаяно викала децата си:

– О, децата мои! Хора, кой ще ми помогне да спася децата си?

Чувайки вопъла на майката, първият турист хукнал към дома, обхванат от пламъци. Всички мислели, че ще загине. Но той скоро изкокнал от дома с опърлена коса и две малки деца в ръце си. Дошъл до майката и й предал децата.

Навярно много ще кажат:

– Това не е наша работа. И без това ще се намерят много други, които ще го направят.

В същото време много хора погиват в пламъците на пороците и греховете си и няма кой да да ги спаси. Бог ни е поставил за стражи. Той иска от нас да не допускаме хората да отиват към бездънната, огнена яма на ада.

Къде сме? Стоим ли на местата си, за да предотвратим гибелта им.