Радко усети как някой  му разтърси рамото. Обърна се. Срещу него стоеше баща му. Радко се надигна от леглото, седна и се усмихна.

Беше сутрин, а отвън пръхтеше ядосан кон.

– Хайде ставай, мързеланко, – каза баща му с много обич. – довели са ми един доста темпераментен приятел за подковаване.

Радко се изправи и се извиси с една глава над баща си. Те живееха сами, само двамата. Бяха много близки. Въпреки, че нямаше жена в дома им, всичко беше подредено и си знаеше мястото.

Радко последва баща си в ковачницата, където един млад жребец подскачаше и се въртеше. Черните му хълбоци блестяха от пот. Тъмния звяр риеше неспокойно с крак и беше настръхнал.

Захари, малко девегодишно момче, правеше жалки опити да удържи юздите му. След сблъсъка с коня от носа му течеше кръв.

Радко хвърли бързо една кърпа на детето и извика:

– Отдръпнете си!

Момчето се оттегли в ъгъла, но остана да види какво ще стане по-нататък.

Радко погледна в очите неспокойният кон. Конят не беше с лош нрав, но изглежда нещо го плашеше. Радко огледа наоколо и разбра, какво е предизвикало страха у четириногия приятел. Животното виждаше ковашкия тезгах и инструментите върху него: чукове, керпедени, ковашки клещи, нож ….

Радко тръгна към коня, като започна да му говори. Хвана голямата му глава с двете си ръце и усети масивния череп под кожата. След това сви длани и ги постави зад очите на животното, така го изолира от всичко наоколо и конят можеше да гледа само напред. След това кротко му каза:

– Успокой се приятел, аз съм с теб.

Конят се успокои, изпръхтя и започна да гризе ухото му.

Баща му се зае веднага с подковаването на животното. Сега работата спореше и баща му взе да си тананика. Радко не усети кога баща му свърши, но видя засмените очи на Захари и разбра, че операцията е приключила успешно.

Потупа коня и се усмихна на баща си. Двамата бяха свършили добра работа.

Това е хибридна порода, която е въведена от ентусиасти, за отглеждане на таралеж в домашни условия.
Необходимо било да се създаде красиво малко животно с дружелюбен характер, необременено с големина и не спящо зимен сън, за разлика от привичния за нас европейски таралеж.
То е красиво, за да получите от него естетическо удоволствие. Дружелюбно е, така че можете да го подържите в ръка и дори да го дадете на дете.
Мъничко е, за да не се разнася в апартамента неприятна миризма. не заспива през зимата, за да му се радвате цяла година.
Необходимо е новата порода лесно да се размножава в домашни условия, защото таралежи родени в домашни условия са значително по-малък носител на болести, отколкото таралежите родени в дивата природа.
Пред ентусиастите стояла конкретна задача и те я изпълнили. Получило се е много сладко животинче – хибридната порода африкански таралеж пигмей.
Таралежът не е цирков кон и трудно се дресира. Човек трябва да се адаптират към навиците на таралежи, а не обратното.
По природа таралеж е самотник. По-активен е през нощта, отколкото през деня. Към силните шумове и ярките светлини се отнася отрицателно.
Разтваря кълбото си и може да позира, само ако се доверява на човека. А за да се спечели доверието на таралежа, са нужи много време и търпение.

Домът, в който е подписан Санстефанският мирен договор, вече не съществува. Показва се един остатък от дувар, който сега се намира под малък паркинг в центъра на истанбулския кв. “Йешил кьой”.

Това била руина от дома, където са положени подписите под документа. Тази част се забелязва и на прочутата снимка на румънския придворен военен фотограф, чеха Франц Душек.

На пожълтялата фотография се виждат строени войници пред красива къща. Ако попитате стари цариградски българи, те ще ви кажат, че там е подписан договорът, но тази къща вече не съществува.

Но не в тази къща е подписан договорът. Тази сграда действително има историческа стойност, защото там е бил настанен главнокомандващият руската армия, великият княз Николай Николаевич, брат на императора Николай Втори.

Там е бил и неговият щаб. Тази къща е била на Аракел Дадиян, арменец, чието семейство от векове еслужело при турските султани.

Но ето каква е действителната картината, сглобена от спомените на тримата съвременници на станалото в Сан Стефано. Великият княз Николай Николаевич и свитата му пристигат в Сан Стефано на 12 февруари 1878 г.

Търсят представителна къща и отсядат в дома на Аракел Дадиян. Той е арменец, макар че Заур Магриев твърди, че е грузинец от Мингрелското княжество, чиито велики князе са носили името Дадияни.

За граф Игнатиев и останалите се търси друга къща. В нея са протекали сложните преговори с турците. В къщата е трябвало да има условия за работа, маси, столове, пособия за писане.

Нещо, което не се е намирало във всеки турски дом през тези години. Така стигат до къщата на някоя си г-жа Нериман. Тя е била на крайбрежието, на по-малко от километър от конака на Аракел Дадиян.

Тази къща е интересната за нас, българите. В нея на 19 февруари е подписан договорът. В мемоарите си граф Игнатиев разказва как мудните преговори най-накрая приключили.

През целия ден князът настоявал да бързат и да подпишат договора точно на този ден, когато в Русия честват годишнината от възкачването на императора, неговия брат, на престола.

“Най-после, едва в 6 следобед договорът можа да бъде подписан”, пише граф Игнатиев. Подписите са положени и той яхва коня си, за да отиде и да докладва на великия княз. Той го чака на площада пред къщата на Дадиян, където се разиграва сърцераздирателната сцена.

Трудно е да се определи мястото, където е била къщата на Нериман. Морето се е отдръпнало назад. Там сега има красив крайбрежен парк.

Още от времето на Чингизхан  е съществувал интересен метод за преодоляване на широки реки. Всеки войн е имал мека обработена кожа от козел или теле, по краищата на която през дупчици минавало здаво и тънко въженце. В кожата слагали дрехите и оръжието, след което война затягал въженцето. Получавал се голям добре затворен чувал, пълен с въздух.

Обикновенно връзвали чувала за опашката на бойния кон и плували държейки се за него. Израстнали край буйни реки, монголите лесно преодолявали по този начин всякакви водни прегради по пътя си. От тях някои казахи са заимствали споменатия метод.

Но основната маса казахи, от стари времена са използвали съвсем друг начин. Те вкарвали във водата освободените от товар коне наведнъж, като най-отпред пътували най-опитните и силни животни. В средата, пазени от майките си, прекосявали водата жребчетата. Хората правели салове от камъш и върбови клони и само малка част от тях използвали надути бичи стомаси и изсушени тикви.

През 1896 г. Юта става 45 щат на САЩ. Причина за толкова късното признание на територията са съществувалата сред мормоните полигамия, от която са се отказали през 90-те г. Трябва да признаем, че жертвата е била значителна.
Както е известно, сред американските закони има не малко куриозни. Такива има и за щата Юта и неговите градове:
Забранено е да се лови риба, като се седи на кон;
Забранява се да не се пие мляко;
Птиците имат право да летят над всички магистрали;
Съпругът е отговорен за всяко престъпление, извършено от съпругата му в негово присъствие;
Забранено е правенето на секс в колата за „бърза помощ“, ако тя отива на повикване. Ако ви хванат в това, мъжът се пуска, а жената се наказва и името ѝ се отпечатва във вестника;
На жените е забранено да ругаят;
Между партньорите по време на танц трябва да има толкова разстояние, че да се вижда светлина между тях;
Ако попаднете със снежна топка в целта, получавате глоба от 50 долара;
Забранено е да се преминава през града с цигулка в хартиен пакет;
Фармацевтите нямат право да продават прах като средство за главоболие.