Цачо и Ценко бяха добри приятели. Те много често се събираха и споделяха нещата, които ги бяха развълнували.

– Искам да имам мир, – възкликна Ценко, – Да съм спокоен.

– Истинският мир не идва от това да имаме всичко под контрол, – отбеляза Цачо.

– А от какво? – попита Ценко.

– Той идва от доверието в Този, Който контролира всичко, – отговори Цачо.

– Искаш да кажеш Бог? – поиска пояснение Ценко.

– Когато съсредоточим мислите си върху Бога, Той ни изпълва с мир, който няма смисъл за света, но дълбоко променя сърцата ни, – доуточни Цачо.

– Сигурен ли си? – Ценко недоверчиво погледна приятеля си.

Цачо леко се усмихна:

– Не веднъж съм го изпитал. В Неговото присъствие тревожността губи хватката си. Страхът започва да избледнява и така накрая ние можем да си починем, – подчерта Цачо.

– Може би това е само временно и нестабилно? – повдигна вежди Ценко.

– Не си го и помисляй, истинският мир е вкоренен в самия Бог, – подскочи Цачо. – Колкото повече се учим да Му се доверяваме, толкова повече умовете и сърцата ни ще намират истински покой.

Не позволявайте тревожни мисли да крадат мира ви. Съсредоточете се съзнателно към Бог в ежедневието.

Рени бе на брега на морето. Тя възприемаше визуално величината му. Усещаше бушуващият му ритъм и солената миризма.

Тя обичаше да стои на брега на морето, достатъчно близо, за да може водата да докосва пръстите на краката ѝ, след всяка разбиваща се вълна.

Рени гледаше напред, докъдето ѝ стигаха очите. Безкрайна гледка изпълнена само с вода.

Когато вълната отново докосна краката ѝ, тя се усмихна:

– Това докосване ми напомня за поканата, която Исус отправя всеки ден. Той ме кани в живот, свободен от робство, напълно потопен в дълбините на Неговото безгранично присъствие, любов, благодат, мир и радост.

Такъв призив да се живее в свобода получава всеки от нас.

Ежедневната покана, ни зове:

– Напусни бреговете на комфорта. Почини си в дълбините на това, което е Той.

Това е покана да заменим живот, който държим под контрол, с живот воден от Неговия Дух.

Не позволявай да те спре каквото и да е, за да направиш тази замяна.

Боян гледаше през прозореца навън. Денят още не беше си отишъл.

Бе уморен, но това не пречеше на мислите му да текат.

Той разсъждаваше на глас:

– Има нещо странно утешително във вярата, че контролът е мой. Минимално управлявах детайлите от живота си. Стисках здраво бъдещето си. И всичко това наричах „отговорност“.

След кратка пауза и размисъл Боян продължи:

– Да си призная честно, този контрол е прикрита форма на страх. От какво се страхувам? …. От неизвестното, провал, …. Не знаех какво ще се случи, разхлабвах хватката си и нещата се разпадаха.

Боян повдигна показалеца си нагоре:

– Какъв е проблема?

Този път той замълча за по-дълго време.

Присви очи и се усмихна:

– Оказва се, че контролът е ужасен заместител на доверието. Изтощава те. Изолира те. И забавя изцелението, което Бог е приготвил, защото Той не иска да подаде на ръце, които не се отварят.

Толкова често пропускаме чудото, защото се опитваме да управляваме момента.

Мислим си, че трябва да бъдем спасители, стратези и силни. Но Бог не иска такива неща от нас, Той желае да Му се предадем.

И Бог прави нещо ново. Не леко подобрена версия на нашия план. Не закърпено повторение, а нещо ново.

Но за да го получим, трябва да се освободим от стари очаквания, механизми за справяне, версии за себе си, които никога не са били дадени, за да носят този вид призвание.

Разпадането в живота ви не е наказание, а подрязване.

Ами ако нещото, което се опитвате да контролирате, е точно това, от което Бог се опитва да ви освободи?

Не можете да получите нов живот със стиснати юмруци. Трябва да отворите ръцете си.

Отпускането не е провал, а вяра.

Бог може да направи повече с вашата преданост, отколкото вие със стратегията си.

В една текстилна фабрика се виждаше плакат на който пишеше:

„Когато конецът ви се заплете, извикайте бригадира“.

Ана бе от новите, които скоро постъпиха на работа в тази фабрика.

Нишката ѝ се оплете и тя си каза:

– Какво толкова? Ще се оправя и сама.

Опита се, но положението стана още по-лошо.

Накрая се обади на бригадира ,като му каза:

– Направих най-доброто, което можех.

– Не, не си го направила, – скара ѝ се бригадира. – За да направиш най-доброто, трябваше да ми се обадиш.

Какво се случва, когато обстоятелствата или проблемите ни излязат извън нашия контрол?

Когато опитаме сами да оправим бъркотията само влошаваме нещата.

Често зацикляме в религиозността си и се движим по течението. Четем Библията си, молим се, посещаваме църква в неделя и може би домашна група като рутинни ритуали, но когато дойдат проблемите и сме разтърсени от тях, е време да погледнем към Бога Създателя.

Не бива да бъркаме дърветата с гората.

Затова нека, когато се сблъскаме с трудна ситуация или проблем, да повдигнем поглед отвъд второстепенните неща към единствения истински Бог, който е готов да помогне.

Всички други неща, които правим, са просто средства или дисциплини, за да се доближим до Господа, но те никога не са били предназначени да заменят Бога.

Даниела обичаше да придобива нови умения. Всеки ден взимаше уроци на телефона си по немски език.

Често Даниела заявяваше:

– Харесва ми да раста в познанието и да научавам на практика неща, до които мога да се добера. Малко ме плаши идеята да остана невежа за нещо.

И коя бе всъщност причината за това?

Тя самата даваше отговор:

– Това, че не знам нещо ме кара да се чувствам уязвима, невежа и незначителна, а знанието ми дава чувство на самоувереност и контрол.

Да, но …

Един ден Даниела осъзна:

– Аз съм постоянна всезнайка и обичам да съм права за всичко.

И това я стресна. Звучеше ѝ грозно и неприятно.

Тя разтърси глава и започна да разсъждава:

– Ученето е нещо добро, но със знанието идват много проблеми. Ако разчитам само на него, не уповавам на Бог. Освен това от многото си знание мога да се възгордея.

Желанието за знание и да бъдем винаги прави създава огромно изкушение да гледаме отвисоко на другите, които мислят или действат различно от нас, а това ще ни изолира от тях.

Гордостта и любовта не могат да съжителстват заедно.

За да обичаме като Исус, който като Бог знаеше всичко и въпреки това се лиши от статуса Си, за да служи, учи и спасява човечеството, ще трябва да ходим в Неговото смирение.

Да обичаме смирено като Исус означава да наситим всяко знание, което имаме, с Божията мъдрост и проницателност.

Само тогава ще можем състрадателно да се ангажираме с хората, да им задаваме въпроси и да ги ценим точно там, където са в тяхната радост или болка, и в техния грях или невежество.