Кой би си помислил, че изобретателят на електрическия стол е зъболекар?
През 19 век американецът Алберт Саутвик искал да използва стоматологичния стол с включен към него електрически ток за обезболяване на зъби.
Но историята се разпоредила по друг начин.
По това време била много жестока конкуренцията относно създаване на ниви системи електроснабдени с променлив ток.
Едновременно опити с електрически ток, в това число и върху умрели животни, правели Томас Едисон и неговите сътрудници Харолд Браун и Фред Питърсън.
През 1890 г. в Ню Йорк електрическия стол взел първата си жертва, някой си Уилям Кемлер.
От тогава започнал да се нарича „Електрическият стол на Томас Едисон“.

Колко много се нуждаем от благодат, за да можем чрез Христовия Дух да понесем възникналите недоразумения или с любов да се отнесем към несправедливото осъждане.

Нищо не изпитва така характера на вярващия, както когато за него се пусне лоша мълва, която той не е заслужил. Това води до действие, което проверява дали наистина сме злато или само декоративни елементи.

Ако осъзнаваме колко благословения са скрити за нас в изпитанията, ние бихме казали като Давид, когато Семей го злословеше: „Нека проклина …. може би … ще ми въздаде Господ благост за проклятието му днес“.

Има хора, които се отклоняват от възвишените цели в живота си и се увличат в преследване на хора, които са ги обидили или са техни врагове, обричайки целия си живот на постоянна дребна конкуренция.

Животът им започва да прилича на гнездо на оси. Вие можете да разпръснете осите, но жестоко ще пострадате от жилата им и нищо няма да получите като награда, защото медът им не си струва изразходвания труд.

Нека Господ да ни дари малко повече от Своя Дух. „Който бидейки охулван, хула не отвръщаше; като страдаше, не заплашваше; но предаваше делото Си на Този, Който съди справедливо“. „Защото размислете за Този, Който издържа от грешните такова противоречие против Себе Си“.

Плоскорез е наречен изработеният в края на 20 век, за облекчаване на труда на индивидуален участък, инструмент. Той представлява извито метално острие прикрепено към съответна дръжка.

По фамилията на автора този инструмент често се нарича плоскорез на Фокина.

Предимството му се състои в това, че благодарение на специално заточване и конструкцията му, той може да замени практически почти всички градински инструменти, въпреки простотата на устройството си.

Целта на авторът на плоскореза не е била конкуренция с мотиката и лопатата, а максимална полза при обработката на почвата и минимален труд, при това целта е била достигната.

Плоскорезът постепенно се е настанил между инструментите за обработка на почвата. Той е станал любим сечиво за мнозина.

Животът на Данчо съвсем не беше такъв, какъвто изглеждаше. Той имаше хубав дом, престижна работа в елитна фирма и обещаващо бъдеще и все пак нещо не вървеше…..

Работата вече не му доставяше удоволствие. Данчо съвсем не мразеше това, което правеше, просто нямаше желание да го върши. А това се набиваше на очи, особено на шефа му.

Един ден ръководителят на фирмата извика Данчо при себе си в кабинета си и му каза:

– Ти не си вече онзи ентусиазиран младеж, когото взех на работа преди няколко години. Тогава гореше, кипеше от идеи и енергия, а сега идваш във фирмата сякаш всичко ти е омръзнало. Нима вече не ти е приятно да работиш тук?

Данчо наведе глава. Не можеше да погледне шефа си в очите. Това бе истина. Данчо се почувства разобличен и посрамен.

– Не знам какво да ви кажа, – каза отчаяно Данчо. – Напоследък ми липсва ентусиазъм, няма какво да ме мотивира. Сам не знам, защо се получава така….

Той нямаше какво да крие от шефа си. Всичко бе изписано на лицето му. Поведението в последно време красноречиво говореше за апатията, която го бе обхванала.

– Много добре знаеш, – шефът на Данчо говореше спокойно и обмисляше добре думите си, – че мотивацията е много важна във нашата работа. Ако работим без желание, ставаме посредствени. Изплували сме над конкуренцията и сега не мога да допусна да се върнем назад.

– Искате да кажете, че съм уволнен? – попита Данчо, но странно в него нищо не трепна.

Той още от малък знаеше, че болезнените и мъчителни проблеми се решават, колкото се може по-бързо.

– Не, – поклати глава шефа му. –  Не бих искал да се лиша от теб. Прекалено много съм инвестирал в развитието ти. А и ти си вложил много труд, нима толкова лесно ще се откажеш от всичко? …… Случвало се е и с други. Мисля, че имаш нужда от почивка. Давам ти две седмици. Вярвам, че като се видим отново, нещата ще са се променили в твоя полза.

Данчо въздъхна дълбоко, но нищо не каза.

– Помисли добре, – посъветва го шефът му. – Ако решиш, че тази работа не е за теб, ще бъда разочарован, но поне ще знаем, че нещата трябва да се променят и няма да се измъчваме взаимно. След две седмици, ти ще решиш, дали ще останеш при нас и ще работиш, както трябва или ще намериш нещо друго, което се надявам, да запали искрата отново в теб. Разбрахме ли се?

– Дадено, – каза Данчо и му стисна ръката.

Сега Данчо беше на кръстопът, но той бе взел решение, да помисли върху положението и да направи най-доброто.

Симов затвори вратата и застана пред високото бюро.

– Приготвил съм се да вървя на тенис, – каза Радулов, – така че давай накратко.

Симов се постара да бъде убедителен, но докато още говореше, разбра, че Радулов знаеше за какво е дошъл. Човекът зад бюрото се държеше радушно, но очите му го наблюдаваха и внимателно проучваха.

– Яко си затънал, Симов. Говориш за вашите активи, но ако фалирате каква стойност ще имат те? Канторите ви са стари. Това са сгради от миналия век, които отдавна трябваше да се разчистят и за тях едва ли ще получите нещо. Помещенията, в които държите машините си, са в по-добро състояние, но те не са ваша собственост, вие сте само наемател там. Колкото до фирмата ви никой няма да я купи, щом конкуренцията ви доведе до фалит.

– Няма да допусна да ме смачкат, – Симов беше пребледнял, но се държеше твърдо.

– Така казвате вие, – засмя е Радулов. –  Възможно е да постъпват грубо и нечестно, но това е борба, конкуренция и надмощие на пазара.

– Да, те успяват благодарение на шантаж и клевети, – Симов кипеше от негодувание. – Човек трябва да бъде честен и почтен в професията си, а не да подлага динени кори на конкурентите си. Освен това, те дойдоха и се настаниха тук. Никой не ги е викал.

– Чакайте, Симов, вие не знаете с кого си имате работа. – гласът на Радулов стана назидателен. – Като приятел ви съветвам да не си окачвате сам въжето на врата. Защо не се откажете, докато е време? Бъдете благоразумен. Ако искате мога да говоря с тях и да ви помогна да вземете добра цена за фирмата си.

Симов усещаше, че Радулов иска да му помогне и че е убеден в това, което казва.

– Не, няма да се предам толкова лесно, – каза Симов.

Радулов дълго обмисля нещата и накрая каза:

– Винаги съм ви смятал за умен човек, Симов, макар и малко наивен. Но сега мисля, че сте неблагоразумен. И между нас казано, ви се възхищавам на упоритостта.

– Тогава наредете да ми се отпусне заема.

– Не мога да ви обещая нищо, Симов. Трябва да поговоря с другите от банката.

– Кога?

– Може би по-късно. – Радулов махна неопределено с ръка, той искаше по-скоро да се отърве от „натрапника“.

Мозъкът на Симов започна да работи бързо. Това, че му отказаха от банката, вече нямаше значение. Той нямаше да се откаже лесно. Живееше с надеждата, че все нещо ще измисли …..