Бяха влезли в една от галериите и коментираха видяното. И двамата знаеха за всяко изображение и автора ѝ доста много. Те ценяха изкуството и изследваха всеки шедьовър заедно.

– Каква великолепна творба? Кой не би се възхитил от нея? – каза Наталия затаила дъх пред стенописа.

– Тайната вечеря е шедьовър, – Лазаров се оживи и разгорещи от собствените си мисли.

Бузите му бяха хлътнали през последните няколко седмици, но това не пречеше на въодушевлението му:

– Вижте, как майсторът е разгърнал гения си! Скъпа на такъв художник бил предложил да те нарисува, – обърна се Лазаров към жена си.

– Едва ли бих позирала такава раздута, – каза Наталия и сложи ръце на корема си.

– Но нали Изабела е позирала на Мантеня бременна и резултата е поразителен, – възрази Лазаров.

– Да, признавам, че картината „На Парнас“ е шедьовър, но …. – не се съгласи Наталия.

– Какво говориш, мила? – продължи да изказва несъгласието си Лазаров. – Казват, че Изабела приличала на богиня, дори засенчвала Венера. Вярвам, че така ще бъде и с теб.

– Съмнявам се, – каза Наталия. – Сега съм по-пълна, отколкото при предишните си бременности. Ако искаш наистина да позирам на някой художник, изчакай бебето да се роди. След това ще плувам, ще тичам и ще се постегна малко.

– Художниците имат нужда от пари, за тях няма значение как изглеждаш, – засмя се Лазаров. – Знаеш ли, че Иполит освен с рисуване се занимава и с разни технически изобретения. Току виж при някой от експериментите си се самоубие.

– Не ми харесва този човек, особено сега, когато съм бременна, не бих искала да съм край него, – въздъхна Наталия. – Той е очарователен, но малко ме плаши. Не ми харесва, че рисува бебета в утробата и разни анатомични органи.

– Но, Натали, – в гласът на Лазаров звучеше укор и недоумение, – ти с лекота укротяваш коне и всякакви животински твари, пред които другите пребледняват и губят дар слово. Нима се страхуваш от един художник? Та това е глупаво.

Той я познаваше много добре и за това ѝ се възхищаваше. А на Наталия ѝ бе достатъчна само една неговата усмивка, за да се изправи пред всякакви предизвикателства.

Шосе М-185 на остров Макино в Мичиган е единственото шосе в страната, по което през последните 120 години не минават автомобили.

По 13,4-километровия път минават само пешеходци или хората, които карат коне или велосипеди.

На острова е забранено автомобилното движение.

Забраната се е появила в началото на 1890 г., когато местните жители заявили, че автотуристите им нарушават покоя.

В кой град средната скорост на превозното средство е равна на скоростта на конете преди един век?

След въвеждането на  платено пътуване с автомобили в централната част на Лондон, средната скорост на колите през деня се е увеличила незначително – 14-16 км / ч.

А знаете ли, че такава скорост са имали конските екипажи в Лондон преди повече от век?

Двете монахини тази вечер трябваше да стигнат до женския манастир „Сестри на милосърдието“. Те се оглеждаха с надежда за някой, който можеше да им покаже пътя.

Беше война. Англичаните бяха нахлули във Франция. Никъде не се срещаха жени, явно каква бе съдбата им, след като оттук бяха минали английски войски.

Повечето от полята бяха изгорени. Французите горяха, за да няма храна за настъпващите войски, а англичаните унищожаваха всичко, което не можеха да вземат със себе си.

Най- после двете монахини видяха сбръчкана старица, застанала пред една каменна къща, под още неузяла ябълка. С безъбата си уста възрастната жената се опитваше да отгризне от една зелена ябълка.

Когато ги видя старицата се опита да се скрие, но не успя да стигне далеч.

Мария, едната от монахините учтиво се обърна към възрастната жена:

– Добър ден, майко. Този път към манастира ли отива?

Жената се успокои, посочи напред с ръка по пътя и каза:

– Зад хълма е.

– Далече ли е? – попита другата монахиня.

– Много,

– Ще стигнем ли там докато се стъмни? – попита Мария.

– Ако имахте коне, да, – каза старицата.

– Благодаря ти, майко, – любезно каза другата монахиня.

– Имах дъщеря и двама внуци, – почти изплака старицата, – англичаните ….. дано горят в ада.

– Ще се молим за дъщеря ти и внуците ти, – съчувствайки ѝ каза Мария.

– Имате ли хляб? – с надежда попита старицата.

Мария се огледа наоколо дали няма от ония гладни мъже, които скитаха наблизо и като се увери, че няма никой, кимнаха с глава на Сара нейната спътничка.

Сара извади от торбата остатъци от хляба, който им бе останал и го предложи на старицата. Жената ги грабна и лакомо взе да ги гризе с безъбата си уста.

Мария и Сара продължиха пътя си.

– Ако продължаваме да раздаваме храната си, скоро ще започнем да гладуваме, – каза Сара.

– Знам, – каза Мария, – но как бихме могли да откажем?

– Не можем да свършим работата, за която сме пратени, ако умрем, – рязко възрази Сара.

– Но нали сме монахини, – каза кротко Мария. – трябва да помагаме на нуждаещите се. А колкото до това, кога ще умрем, нека Бог решава.

Сара остана смаяна:

– Никога не съм те чувала така да говориш преди.

– Баща ми мразеше хората, които говореха само за морал, а всъщност „всички те са добри, когато това ги устройва“. Когато много искаш да направиш нещо грешно, да натрупаш богатство от нечестни сделки, да целунеш жената на съседа или да излъжеш, това е времето, когато трябва да се съобразиш с правилата. Почтеността е като меч. Не трябва да замахваш с него,освен ако не си готов да го изпробваш.

Сара замълча, може би мислеше въру думите на Мария или просто се бе отказала да спори.

Те бяха степни хора. Оскъдната си покъщнина пренасяха на коне и камили. Земята бе оскъдна на растителност и вода, за това често сменяха местата на юртите си, като търсеха нови пасища за добитъка си.

Нямаха писменост. Историята на рода се предаваше от един на друг пазител на родовата памет, който запомняше всичко наизуст, това, което е билo преди и което се случва сега. Така наречените поети запечатваха тази история на народа си в песните, които пееха край огньовете. В тях те пееха за юначни мъже, силни ханства, гладни години, дни на мъка и болести.

Такъв поет бе и Жиенбет. Той не стана хански поет, но ханът го ценеше повече от другите поети, защото не можеше да забрави как бe преследван в степта и младият поет му бе направил голяма услуга.

Бурно течеше животът на певеца. Колкото и пратеници да пращаше хана да го издирят, всички се връщаха с празни ръце.

Минаха две години. Певецът бе докаран с примка на врата и с искане да бъде съден. Ето какво му докладва война, преди да вкара вътре вързания поет:

– Жиенбет се влюби в 17-годишната дъщеря на нашият господар Харун. Ти знаеш, че певецът е известен с чудния си глас из цялата степ, но е последния бедняк между нас, има само кон и звънката си домбра. За да не плаща откуп, той грабна красивата дъщеря на господаря и я отведе в планината. Харун се ядоса и веднага изпрати потерия. Бегълците бяха заловени, но тъй като знаеме, че ти, хане, имаш слабост към певеца, не го убихме на място.

– Какво си направил Жиенбет? – попита ханът, когато го въведаха в ханската юрта.

– Може ли певец да говори с вързани ръце?

Ханът заповяда да развържат ръцете му. Жиенбет грабнал своята домбра и се защити със следната песен:

“ През навъсените есенни дни ходят овни и космати камили. През пролетните бурни дни се раздвижват могъщи бикове и бързоноги коне. Певецът е изпълнен с любов цяла година и в летния зной, и през лютата зима. Опиянен от любов се озовах пред тебе, хане. Вземи ми главата, убий любовта.“

Ханът се усмихна и се обърна към бащата на момичето:

– Какво ще стане като убиеш дъщеря си и зет си? Ще залепиш ли счупената пила? А, че е счупена, няма съмнение. Не е ли по-добре да простиш?

Прости бащата на невястата, но двамата млади избягаха далече от хората. Заживяха в подножието на планината. Жиенбет стана любимец на народа, защото не ходеше по богатите сватби. Но не оставяше сватба на беден човек от степта бе своята сладкогласна домбра и пълнеше сърцата на хората с радост.