Архимандрит Петър застаря, започна да недовижда, но въпреки това продължаваше да служи по църквите.
Веднъж бе поканен в голям град да отслужи заедно със митрополита там.
След службата Петър си взе довиждане и се насочи към гарата, но до идването на влака имаше цели два часа и той реши да похапне.
Влезе в едно кафене. Момичето на касата веднага му се сопна:
– Дядо, по-добре си тръгвай, много лошо си облечен, ще ми изгониш клиентите.
Петър погледна краката си и се смути. Когато тръгваше от родното си място бе студено и той надена ботушите си, но в града имаше много кал и гьолове, и той се бе оцапал малко, въпреки че се пазеше.
Палтото му бе старо, избеляло, а чантата, в която носеше свещеническите си дрехи, бе малко протрита.
Очевидно момичето го бе взело за някой скитник. И Петър си тръгна.
Отиде в друго заведение, а там го посрещнаха на вратата и му съобщиха:
– Тук даваме по три яденета за обяд, заповядайте и си изберете.
Той се зарадва и на подноса си нареди първо, второ и компот, но стигайки до масата, забеляза, че е забравил да вземе вилица и лъжица и се върна обратно.
Когато дойде на масата, видя, че друг човек бе седна на нея и ядеше супата му.
„Е, няма нищо, нали има второ и компот“, – помисли си Петър и нищо не каза, а се захвана с второто. Мъжът си подели компота с него, а след това стана и си тръгна.
Петър потърси чантата си и я видя на съседната маса, със таблата и недокоснатата си храна.
– Какъв смирен човек, – каза си Петър, – аз му изядох половината обяд, а той нищо не ми каза.