Срещаха се често. Всеки имаше ателие, но когато се задъхваха от затвореното пространство, излизаха навън, независимо от сезона и времето. Не бяха си уговаряли среща, но времето, през което излизаха за отдих и ново вдъхновение, като че ли нарочно съвпадаше и те се виждаха на едно и също място.

Днес снегът беше затрупал всичко, което му се бе изпречило насреща. Хората преминаваха, но изглеждаха като черни сенки върху бялата пелена. Краскин подуши снега, хвърли четката, облече палтото и закрачи към парка.

През това време Иконописов стоеше пред платното и изтриваше нанесениите щрихи. Отново мацваше нова краска, но остана недоволен и започна да я заличава. Въздъхна дълбоко, остави палитрата и реши да излезе. Когато стигна до парка видя на среща си Краскин и се засмя. Ръкуваха се и решиха да отскочат до близката бирария.

Когато седнаха на масата в заведението, се спогледаха и се засмяха.

– Е, пак случайно се срещнахме, – тупна с ръка по коляното си Краскин.

– Все така се случва, че като изляза и ти си насреща, – плесна с ръце Иконописов.

– Какво пак ли не върви? – попита Краских. – То и при мен беше така, иначе като дойде музата, не усещам как времето лети.

– Рисувам портрет на жена, – започна тихо Иконописов, – нещо ми убягва. Това не е портрет по поръчка, а блян на моите сънища и мечти.

– Истинското претворяване изисква вникване на дълбоко, а ние искаме да изразим само видимото. Това особено се усеща в портретите на жени, – каза Краскин.

– Всяка жена  не представлява нищо повече от игра на багри, а трябва да се уловят движенията и звуците. Жените променят дори дишането си. Всеки миг дъхът им е различен.

– Никой мъж не трябва да си въобразява, че би могъл да пресъздаде върху платно своя идеал.

Краскин напълно разбираше колегата си по четка.Той също живееше сам и до него нямаше някоя муза, която да добавя различен нюанс в делниците му.

За да отклони Иконописов от мрачните мисли, които го бяха обзели, Краскин попита:

– Какво ли изпитва жена, която никога не е сигурна в съпруга си?

– Имаш предвид,че няма достатъчно силен характер, – подхваха Иконописов, – или че го е страх да опари собствените си пръсти  и да се включи в нещо добро?

– Виж младите, – махна с ръка Краскин, – влюбват се преди да са разбрали какво представлява живота и всеки ден им се струва празник щом са заедно, но много скоро всичко се превръща в делник.

– Жената не бива да се обвързва с мъж, който зависи от родителите си и пилее времето си с надеждата, че друг ще се погрижи за него, дори и за семейството, което е създал, – каза назидателно Иконописов.

Двамата помълчаха, загледани в заскрежение прозорец.

– Какво всъщност представлява портрета на една жена? – Иконописов отново се върна в мислите си към недовършената си картина.

– Боите и глината са неподходащ материал, – обади се Краскин. – Те само замъгляват и принизяват идеите, вместо да ги извисяват. Езикът е далече по-изтънчено средство за тези, които не могат да рисуват.

– Да, но ние сме избрали четката с теб, – възрази Иконописов.

Чашите им бяха отдавна празни, но те мълчаха. Вероятно нови идеи и мисли нахлуваха в главите им, между които и образа на една жена, жадувана и недостижима за всеки от тях.

Хора всякакви. Едно пъстро множество пъплеше и изпълваше улиците, особено днес, когато времето реши да се усмихне.

Дядо Слави и дядо Иван бяха седнали на пейката и си бъбреха. Множестото млади „изрисувани“ и наконтени, дадоха насока на разговора им. Те бяха възрастни хора, много видели и препатили, но държаха на морала и чистотата в обществото.

– Човешкото тяло е създадено така, че да не се нуждае от допълнителни корекции за съществуването си, – каза дядо Слави, като погледна намръщено червенокосата красавица с извити мигли, като на кукла, която мина край него.

Дядо Иван уловил погледа му тупна с ръка по коляното си и каза:

– А ние какво правим? Използваме козметика, парфюмерия, пластична хирургия, генетика, силикон…

Дядо Слави често обичаше да поучава. Намести се добре на мястото си и започна да говори, сякаш голяма тълпа от хора се бе събрала да го слуша:

– Човек от ранна възраст започва да корегира това, което му е дадено. За него то не е достатъчно добро.

Дядо Иван се усмихна:

– Каквото и да направи човек, то не остава безнаказано в живота. Аборт, евтаназия, …и какво става след това?

Дядо Слави продължи „словото“ си:

– Всички корекции, които си прави сам човек понякога са болезнени или водят до болести и увреждания.

Дядо Иван махна с ръка.

– Погледни, за всички тези „украси“ се хвърлят много пари. Ем си бъркат в джоба, ем не става тая дето са я решили.

Дядо Слави тъжно заключи:

– От всичко това човек не умира, но бавно и постепенно се унищожава.

Двамата старци си седяха на пейката, приказваха, но кой ли ги чуваше? Хората минаваха край тях, всеки устремил се нанякъде, без да се интересуват от нечии съвети и терзания.

Капитан Джордж Кахлон е бил един от най-възрастните ранен по време на операцията „Нерушима скала“.
Кахлон е на 51 години, офицер от запаса. В цивилният живот е специалист по сложни системи за безопасност.
В първите дни на войната, той е бил повикан в армията и изпратен да проверява терористичните тунели. Там Кахлон е бил тежко ранен в крака. Коляното му е било напълно разбито.
Сега, след много месеци на рехабилитация в болницата „Каплан“, капитанът може да ходи отново, както преди войната.
– Това е невероятно, – казва Кахлон. – Сега мога да се изкачвам по стълбите и в свободното си време да работя като доброволец в бърза помощ.
Това е истинско чудо. Не инвалид, а съвсем здрав мъж. Все едно никога не е бил раняван.

Докато пресичаше улицата Лена забеляза мъж по лицето, на който стърчаха някакви железа, като бодли. Той се препъна в ръба на тротоара, залитна и падна на едно си коляно на паважа.

Лена му помогна да се изправи. Когато се изправи забеляза, че дънките му се бяха скъсали. Усмихна се и каза:

– Благодаря!

– Добре ли сте? – попита го загрижено Лена.

– Нищо ми няма, само малко скъсах дънките. Но днес плащат доста пари за скъсани дънки, а на мен ми дойдоха безплатно.

Лена се усмихна. След като огледа лицето му го попита:

– Какви са тези метални остриета върху лицето ви?

Той прие спокойно любопитството ѝ, без да се дразни.

– Пиърсинга по лицето ми ли? Това са моите бижута.

– Бижута? – Лена беше озадачена.

– Вие жените носите украшения, аз също. На мен ми харесва така. Това показва, че не ми пука.

– Не ви пука? За какво?

– Не ми пука какво мислят хорат. Имам си свой собствен стил. Не нося никаква униформа, това съм си аз самият.

Лена се усмихна. Хареса ѝ прямотата му.

– В униформите няма нищо хубаво. Но в старанието си да избегнете традиционната униформа, дали не стеси навлекли някоя друга, новоизмислена?

– Значи съм като всички останали, които имат пиърсинг? – малко тъжно каза мъжът.

В късния следобед двама старци разговарят, седнали на пейката в един парк.

– Как мислиш, – казва единият, – какво трябва да се направи, ако пред теб се появи зелено човече?

Другият се почесал по главата и бавно казал:

– Ами, не знам…..Ще се помоля и то ще изчезне.

Задалият въпроса се тупнал по коляното и гръмко се разсмял:

– Неправилно. Просто трябва да преминеш на отсрещната страна на улицата.