Петров на курсовете си често даваше неочаквани задачи, които трябваше да бъдат изпълнени веднага след като човек ги прочете.

Обикновено прочелият заданието реагира:

– Защо ми трябва това? Нямам време да се занимавам с тези глупости.

Но ако започне веднага, мозъкът няма да има време да излезе с възражение и човекът може получи нещо добро.

Ако чувствате, че животът ви е неуспешен, тогава най-вероятно имате твърде преувеличени очаквания от живота.

Истинският живот включва всичко наведнъж: радост, преживявания, успехи и провали. Не позволявайте на неприятностите да засенчат красотата на този живот.

Хората се страхуват от новото и непознатото, защото смятат, че могат да загубят контрол над случващото се. Дори ако това „неизвестно“ може да се окаже нещо приятно или полезно.

Човек предпочита всичко да е опитано и доказано.

Често такова избягване е съчетано с оплаквания, че животът е скучен и безсмислен. И това е разбираемо. Ако един ден е подобен на предишния, тогава, разбира се, ще бъде скучен.

Представете си, че животът ви е едно пътуване. Всеки ден научаваш нещо ново и се срещаш с нещо ново.

Процесът на учене е безкраен.

Но някои възразяват:

– Вече съм се опитвал толкова много пъти да променя всичко, но всичко е било напразно. По-добре да се върна в същия коловоз на живота.

Какво е по-добре да направите в такъв случай?

Пробвайте от време на време нещо ново и необичайно. В противен случай ще се вкиснете в монотонния си живот.

Това е отлично място за забавление на децата.

Парковата зона е разположена под открито небе, на чиято територия има повече от 120 миниатюри.

Възрастни и деца ще могат да се почувстват като истински Гъливер и повелители на Турция благодарение на реалистичните миниатюрни турски градове.

Освен това тук ще се намерят детски площадки, закусвални, коловоз, мини парк за деца, отегчени от разказите на гида.

Едно от известните гробища на влакове се намира в Германия, около гара Ньординген, Бавария, която била основен транспортен възел през XIX век.

През 1966 г. германските железници напълно преминали на електрически влакове, а парните локомотиви оставени на запасните коловози на гарата.

Събраното старо оборудване в Ньординген станало едно от най-големите в Германия.

Германците се отнесли към историческите ценности, като истински педантични представители на своята нация. Някои от локомотивите и вагоните реставрирали и сега те са експонати в намиращия се в близост на гарата музей на железопътния транспорт.

След като посетителите огледат експонатите на музея, могат да се разходят наоколо, където могат да видят и не реставрираната техника, която е запазена в много добър вид.

Това не е включено в програмата на музея, не служителите не пречат, смятайки, че щом човек си е заплатил цялата стойност на билета, при желание може да види и „запасняците“.

На туристите много се харесва такова пътешествие в миналото.

Борис бе слабо русокосо момче. Очите му бяха тъжни, изпълнени с болка. Той седеше с учителя си Добромиров на една пейка в парка.

– Знаете ли какво означава това, майка ви да пие? – въздъхна тежко Борис. – Най- скъпият ми и любим човек се мумифицира с фалшив алкохол. Аз съм ѝ син. Тъжно и обидно ми е за нея.

– Тя не е била такава преди? – попита Добромиров.

– Всичко започна, след като почина баща ми. Тя и до сега не може да го пусне, все още го обича и тъгува по него.

– Това е истинско безумие, – каза Добромиров. – Алкохолна интоксикация навярно с умопомрачение. Силна възбуда приличаща на лудост.

– Аз не умея да поставям диагнози, – каза още по-тъжно Борис.

– Какво прави майка ти по цял ден? Само с алкохол ли се налива?

– Всеки ден плаче пред иконата, една такава малка с Божията майка и младенеца. Тя е толкова объркана ….

– Говорил ли си с нея? – попита Добромиров.

– Разбира се, опитах се няколко пъти да говоря с мама….

– Какво ѝ каза?

– Не разбираш ли, татко няма да се върне, а ти си ми нужна много повече на този свят, – очи на Борис се насълзиха при спомена, когато ѝ крещеше и я дърпаше, искайки майка му да дойде на себе си.

– А тя как реагираше на това?

– Нищо не ми отговаряше, мълчаливо признаваше вината си.

Двамата замълчаха.

– Не мога да я спра с нищо, – заплака Борис. – Разбирате ли, аз нямам никакъв личен живот ….. не мога да я оставя за дълго сама в апартамента.

– Защо?

– Ту бутилката с газ ще забрави да изключи или няма да затвори крана. И водата прелива от мивката и залива килимите.

– Нито една нормална жена не би водила такъв живот. тя трябва да се лекува, а не да живее под един покрив с теб, – каза Добромиров.

– Не искам да се разделям с майка ми, – каза Борис, – но в това състояние ….

Изведнъж Борис вдигна бодро глава и тържествено каза:

– Спомням си една мисъл, която често казваше баща ми: „Каквото и да става, винаги бъди истински мъж“.

Добромиров насърчително потупа Борис по рамото.

Пиеща майка или баща гуляйджия, всеки с мъката си и всеки от тях се движи в свой собствен коловоз.

Сбогуваха се в хотела. Бяха се прегръщали със сълзи в очи. Заспаха с преплетени тела. Времето им бе изтекло. Бяха си казали всичко, което трябваше да и кажат.

Сутринта се държаха мълчаливо за ръка. От време на време се споглеждаха.

Елена се опитваше да запечата всяка оставаща им секунда в паметта си. От представата, че скоро ще се лиши от близостта и присъствието на този мъж, сърцето ѝ се свиваше.

„Как ще живея без него? Без гласа и смеха му?“ – тревожно се мяташе мисълта в главата на Елена.

Той бе част от нея и тя от него. Животът им в бъдеще ще бъде като песен без мелодия, река без вода.

И двамата знаеха, че са един за друг, но обстоятелствата бяха против любовта им. Случи се да се срещнат на неправилното място и в най-неблагоприятното  време.

Бързият влак стоеше на първи коловоз, готов да потегли. Навсякъде около тях хората изпращаха близки и познати.

– Какво ще правиш след като се прибереш? – попита Елена.

– Ще работя, – неохотно каза Филип. – Когато работя не мисля за нищо друго освен за работата си, ……. но ще бъда най-нещастния човек на света.

Елена му се усмихна:

– Щастлива съм, че те срещнах. Ти си най-прекрасният подарък, който съм получавал до сега в живота си.

Железничарят се готвеше да вдигне палката. Филип с натежали като олово крака, които не искаха да се откъснат от земята, отвори вратата на вагона и се качи във влака.

Елена го гледаше мълчаливо. В очите му грееше такава нежност, се сърцето ѝ се сви от болка.

– Бих искала да ти кажа още нещо, – прошепна Елена, – ти не беше прав.

– За какво? – с недоумение я погледна Филип

– Че не знам колко ме обичаш.

– Защо ми го казваш чак сега? – изтръпна Филип.

– Защото не съм го разбирала ясно, както в този миг. Ти ме обичаш прекалено много, иначе не би ми позволил да остана тук и да направя това, което мисля за правилно, – гласът ѝ се задави в сълзи. – Ако ме обичаше по-малко щеше да ме принудиш да дойда с теб.

Тя обхвана лицето му с двете си ръце и го целуна за последен път.

– Ти си всичко, което имам на този свят, – тиха каза Елена.

– Сбогом! – с натежало сърце каза Филип.

– Сбогом!, – прошепна Елена.

Последно докосване. Тя се откъсна от него и се отдалечи с бързи крачки, без да се обръща. Елена се смеси със тълпата и се изгуби от погледа на Филип.

Влакът тръгна. Елена спря и седна на близката пейка. Покри лицето си с ръка и заплака……