Отдавна не бяха се виждали. Може би десет или дванадесет години, откакто бяха напуснали вече дипломирани университета.
Елена бе с малкия си син Пепо, който бе само на четири годинки. Симеон оглеждаше бившата си колежка и отчиташе промените, които времето бе извършило над нея.
Панайот само я погледна и се усмихна окуражаващо:
– Същата си си останала.
Милена също бе с малкия си син Васко. Какво да се прави млади майки, няма на кого да оставят децата си.
Компанията от бивши студенти влезе в близката бирария. Седнаха на една маса и започнаха да се редят спомени от младежките им години.
Изведнъж малкия Пепо протегна ръка към чашата с бира на майка си, но Симеон я отклони бързо. Детето започна да се тръшка и да тропа с крак.
Симеон му наля сок от ябълки, който имаше почти същия цвят. Пепо изпи предложената му течност, но след това отново протегна ръка към бирата.
Майка му отля малко от чашата си и каза:
– Не можеш да го измамиш със сок, щом е видял бирата.
– Но той е толкова малък, – възпротиви се Панайот.
– Докато не му дадеш бира, няма да се успокои, – въздъхна Елена.
– Но, как може? – Милена не бе на себе си от изненада.
– Веднъж на шега му дадохме и от тогава, щом види бира си иска, – уточни Елена.
– Не говориш сериозно, нали? – изгледа я изпитателно Симеон.
– Какво толкова, – засмя се Елена, – някъде четох, че алкохол в малки количества даже е полезен за организма.
Всички я гледаха паникьосани, без да знаят, какво да ѝ кажат.
А малкия Васко си играеше с камиончето на стола и нищо не искаше от масата. Явно майка му не бе чела такива „умни“ статии.
