Петър Лазаров бе солиден на вид. Добре облечен, по най-последната мода. Където и да минеше, все се заглеждаха в него, а това подхранваше самолюбието му и го правеше още по-горд.

Минавайки край храма Лазаров забеляза в двора му, десет годишно момче, което бе паднало на колене и искрено се молеше.

– Ей, момче, ти вярваш ли в Бога? – попита го присмехулно той.

– Щом се обръщам към Него а помощ, вярвам, – отговори кротко момчето.

– Аз пък не вярвам, – предизвикателно присви очи Петър

– Това е личното ви мнение. Вярата насила не се налага, – каза момчето.

Отговорът на детето заинтригува Лазаров и той предизвикателно го попита:

– Къде е Бог? Аз не вярвам, докато не го видя.

Петър изглеждаше сериозен, явно образован, но въпросът му прозвуча съвсем наивно за момчето.

То го погледна и му каза направо:

– Господине, вие не виждате своя ум, но ако ви кажа, че нямата такъв, ще се обидите.

– Охо, започваме доста настъпателно, – реагира бурно Лазаров.

Момчето продължи:

– Човек вярва в толкова неща, които не вижда, но знае, че са край него. А вие искате непременно да видите Бога.

Лазаров повдигна вежди и каза:

– Е, има нещо, но никой не знае какво е то.

Момчето се усмихна сърдечно:

– Бедата при вас идва от това, че не знаете името на това „Нещо“. То се нарича Бог.

Лазаров бе здраво притиснат. Неговото неверие не можа да устои на думите на това дете и взе да се пропуква.

За себе си Петър реши:
– Ще изследвам по-внимателно нещата и ако открия, че Го има ….. ще Му се доверя.

Бе прохладно. Вятърът леко полъхваше. Птиците весело пееха. Наблизо се чуваше тих приятен шум от плискаща се вода. Навярно бе някое малко поточе.

Росен седеше сам на хълма. Всичко около него бе спокойно и тихо, но умът му препускаше през задачите, които останаха недовършени.

Имаше и проблеми, които не можеше да реши. Да не говорим за нещата, които бе объркал и не бе в състояние да поправи.

Но как да спре този шум в главата си?

Росен си спомни как дядо му го учеше като малък:

– В тишината забелязваш какво Бог прави край теб. За това по-често излизай сред природата и остави притесненията си на Господа. Само така можеш да заглушиш шума в себе си и да освободиш място за Божия глас.

Младият мъж се усмихна, застана на колене и се започна …

– Боже притеснен съм. Объркан съм. Предавам Ти всички свои грижи и проблеми. Искам да чувам отново гласът Ти ….

Топлина се разля в тялото на Росен и той продължи възторжено:

– Славя Те и Ти се покланям. Благодаря, че действаш в живота ми и ме променяш …..

И тогава младият мъж дочу тих глас:

– Аз винаги Съм с теб …… Аз ще воювам за теб, бъди спокоен.

Ваклин стоеше на колене и усърдно се молеше:

– Боже, направи чудо ……

И тогава.

– Не, – го удари с разбиващата сила на ураган.

И ето го Ваклин стоеше на пътеката, която не разпознаваше, пътя, по който не искаше да върви.

Парализиращи мисли крещяха в него:

– Защо си тук? Какво нередно направи?

– Аз съм съгласен, че „скръбта поражда издръжливост, издръжливостта произвежда доказан характер, а доказаният характер поражда надежда“, – Ваклин започна първоначално тихо, постепенно гласът му набираше мощ, докато накрая почти извика.

Той се изправи. Размърда изтръпналите си крака и с Божията сила направи първата болезнена крачка по странния път.

Колкото повече вървеше толкова по-леко му ставаше. Мускулите му набираха мощ, която не познаваха преди.

Ваклин започна да изкачва стръмния склон, не беше лесно, но когато се изкачи, вдигна възторжено ръце и възкликна:

– Заслужаваше си. Гледката, която ми се открива от това място е по-прекрасна, от коя да е друга, която съм виждал преди.

Калчо отиде днес на църква без да подготви сърцето си. Забеляза свещеника на колене и си каза:

– Сега непременно трябва да му представя проблемите си, нищо че се моли.

По-късно се спря и поклюкарства с Минчо, за Петър и Васил дяконите в църквата.

Започна богослужението, но на Калчо изобщо не му се пееше. Не закъсня и оправданието:

– Тази музика не ми харесва.

Докато свещеникът проповядваше Калчо проверяваше емейлите и текстовите си съобщения по телефона. По едно време се заслуша в думите на проповедта, но колкото да направи някоя и друга забележка:

– Пак същите неща….. Не можа ли да измисли нещо друго?…. Омръзна ми, …..кога ли ще свърши?

Когато богослужението приключи, Калчо се изниза бързо пред вратата, без да се здрависа със никого.

Бързаше, а не знаеше за къде.

– Дрън дрън, – Калчо се усмихваше нахално, – Словото водело до промяна ….

Изведнъж ги обгърна тъмнина. Нещо грубо го задърпа нанякъде. Той оплете краката си и падна, но нещото не се отказваше и го влачеше по-нататък.

Тъмнината се сгъстяваше като че ли още повече.

Калчо понечи да извика, но гласът му бе изчезнал. Замята се и заскимтя ….

Внезапно се намери в леглото си, целият облян в пот. Огледа се и заплака:

– Слава Богу, че това бе само сън.

Стана от леглото, облече се, изми се и застана на колене:

– Господи прости ми. …… Макар и явно да не съм извършил всичко това, но то бе дълбоко в мен. Имах желание да се опълча и да се противопоставя на всичко свързано с църквата и Теб. Прости и ми помогни …..

Дидо се въртеше край дядо си и му досаждаше с различни въпроси. Стареца се видя в чудо от малкия натрапник.

Накрая го взе, сложи го на коленете си и му каза:

– Слушай сега, Дидо, ще ти разкажа една приказка.

Малчугана се успокои и се приготви да слуша. Той бе едва пет годишен, но най-много обичаше да му разказват приказки.

– Живяла някога една жаба, – започна дядото. – Тя седеше на брега на реката, а той бе стръмен. Жабата седеше на самия му ръб. Само да направи една крачка и цамбурва във водата.

– А защо стои там? – попита Дидо.

– Усамотила се е, размишлява по своите си работи, – отговори дядото.

– И после, – Дидо от нетърпение бе прехапал устни.

– До нея допълзя бръмбар. Обиколи я. После се качи на гърба ѝ и и го премина по дължина.

– А жабата? – очите на Дидо се ококориха любопитно.

– Не беше ѝ приятно, че ѝ досаждат по този начин…

– Какво направи жабата? – Дидо изгаряше от нетърпение да разбере, как е действало земноводното.

– Жабата не издържала, пернала бръмбара и той полетял право във водата.

– Ако бръмбарът бе избрал на друго място да ходи или далече от жабата, тя щеше ли да го перне? – Дидо търсеше изход, за пострадалото насекомо.

– Даже нямаше да го забележи, – усмихна се старецът.

Момчето се замисли малко, а после се обърна към дядо си:

– Дядо, жабите нали ядат бръмбари?

– Ядат и още как, – поклати глава дядото.

– Тогава защо не го изяла, а го ударила?

– Защото и на нас хората, като му досади някой е склонен да го срита или удари….

Малчугана се умълча. Наведе глава. След това гушна дядо си и тихо му казана ухото:

– Деде, аз не ти досаждам нали? И ти няма да ме пернеш?

Старецът се засмя, разроши с ръка косата на палавия си внук и нищо не каза.