Венета се прибираше у дома. Качи се на маршрутката и потегли. Оставаха ѝ още две спирки, когато видя човек лежащ на асфалта.

Той бе на средна възраст, облечен прилично. Изобщо не приличаше на пияница или скитник. Дори очила имаше на лицето си.

Венета бързо слезе от колата.

Човекът бе изпаднал в безсъзнание. Не реагираше на докосване и повикване.

„Нима само аз съм забелязала човекът лежащ на асфалта“? – помисли си тя.

Огледа се наоколо, но видя само забързани хора.

„Нима е мъртво пиян? – продължиха неспокойните ѝ мисли – Изключено. Хора, кажете как поставяте диагноза на един паднал човек, докато минавате край него. Ами ако това е инсулт?“

Докато чакаше бърза помощ от там минаха стотици хора.

Искаше ѝ се много по-бързо да дойде линейката и лекар да се погрижи за този нещастен човек.

„Нима тези хора наоколо имат проблем със зрението“? – отново възнегодува тя.

Помогна и млад човек, който излезе от едно малко магазинче. Тя бе забравила, как се вика бърза помощ по телефона, та той звънна вместо нея.

– Благодаря ви, – каза Венета.

– За какво ми благодарите? И аз съм като вас минаващ от тук.

Тя не можеше да не благодари, защото в тази ситуация се чувстваше безпомощна и сама.

От ближния зависи нашият живот. А кой е нашият ближен? Това не са ли хора, които се нуждаят от помощ ни?

Знаете ли, че понякога невинните според нас неща в ежедневието, могат да задушат вашия духовен живот? Ще им позволим ли да го направят?

Една моя позната един ден ми каза, че Господ и казал по време на молитва, че хората от нашата страна са се превърнали в „поддържащи състоянието“.

– Вие имате твърде много неща, – казал ѝ Той, които трябва да поддържате в добро състояние: дом , кола, градина, коси,  ….

И това наистина е така. Можем така да се увлечем в поддържането на естествените неща, че да не остане време да се погрижим добре за своя собствен дух.

Ако сте се сблъскали с подобен проблем, време е да опростите вашия живот. На мен ми се наложи да науча това. Сега, когато мисля какво ми е нужно, размишлявам не само за паричната страна на въпроса. Гледам и разсъждавам, мога ли духовно да си позволя това?

Библията казва: “ Не се вплитай в житейските работи“. За това се научих в последните двайсет и шест години, че няма нищо по-важно от общението ми с Бога в молитва и Неговото Слово.

Радко учеше в техническия университет, а в свободното си време работеше в една аптека, за да си плаща обучението. Той доставяше лекарства в детската градина. Освен това, трябваше да ходи и на един адрес, който не беше много далече от работното му място.

На всеки четири дни Радко нарамваше един бидон с вода и го занасяше в един дом. Там живееше една жена на 70 години. Тя лежеше сама в полупуста тъмна стая. На тавана ѝ бе закачена крушка без абажур.. На стените имаше мръсни тапети. Завесите бяха пуснати и в стаята цареше полумрак.

Радко идваше, оставяше ѝ бидона, взимаше парите и казваше:

– Благодаря ви, госпожо.

И си тръгваше.

Дълго Радко не разбираше странния ѝ избор, да се снабдява с вода. Той научи, че жената нямаше друг източник за снабдяване с вода. Те използваше водата, която Радко ѝ носеше за пиене, миене и пране.

„Колко странен избор, – мислеше си младежът, – Водата, която ѝ донасям е по-скъпа с 12-15 лева на месец, така че доставката ѝ на вода от аптеката достига до 50 лева. Защо ли е избрала такъв скъп вариант?“

Веднъж Радко сподели тези си мисли с приятеля си Пепо, който веднага се опита да му даде някакво приемливо обяснение:

– Не разбираш ли, че отговорът е в самата доставка.

– Как така? – удиви се Радко.

– Градската вода е по-евтина, – засмя се Пепо, – но градът ѝ дава вода без доставчик.

– Какво искаш да кажеш с това? – все още не можеше да разбере Радко.

– Тя е съгласна да плати за възможността да види жив човек, отколкото да икономисва и да бъде сама, – поясни Пепо.

– Всъщност самотен е не този, който няма хора край себе си, а този, който няма близко общение с тях, – каза умислен Радко.

– Когато човек е сам, той върши наглед безсмислени неща. Например, сваля от рафтовете всичко. И това го прави не защото му е необходимо, а защото се нуждае от любов.

– Така е, – съгласи се Радко, – Страхувайки се да останем неудачници, да не се отделим от тълпата, носим такива дрехи, които носят всички. От страх да не изглеждаме малки и незначителни, теглим заеми и си купуваме къща или кола. От безпокойство да не би да останем необичани, лягаме в леглото, с когото ни падне, хвърляйки се от един на друг в търсене на обич, дори това да означава риск за нас.
– Ако тази жена знаеше, че Бог я обича, – каза тъжно Пешо, – тя нямаше толкова отчаяно да търси човешката любов.

Рано сутринта жителите на един жилищен блок бяха събудени от звънък и отривист лай. Хората започнаха да излизат по балконите, а някои само леко открехваха пердетата на прозорците си, за да разберат какво става.

– Какво е предизвикало такава яростна реакция на четириногите? – Попита сънен Дако.

– Пак някой от младоците е.  Сигурно е оплескал нещо, – замърмори недоволно баба Гица.

Това бе най-обикновена история, но с изненадващ край.

Мони се прибра рано сутринта. Слънцето скоро щеше да изгрее. Той паркира новия си „Volkswagen Jetta“ близо до входа.

Мони беше малко попийнал и не беше в настроение. Когато слизаше от колата, едно бездомно куче мина край него. Без много да му мисли младежът изрита мелеза и влезе във входа.

„Този глупав младеж не знае кого напада, – помисли си кучето“.

Макар и мелез животното бе много умно.

То събра глутница кучета около колата на Мони и реши да даде заслуженото на своя насилник.

Кучетата се нахвърлиха върху колата и започнаха със зъбите си да късат парчета от бронята. Гумите станаха на парцали за нула време ….

След 10 минути „красавицата“ на Мони, заприлича на 100 годишна изхабена „бабичка“.

Не е нужно да се нараняват безпричинно безпомощните, както хора, така и животни.

Понякога изглежда, че светът е пълен с несправедливости. Животът е като бумеранг, каквото си отдал, такова ти се връща. Рано или късно всеки получава това, което е заслужил.

Филип зави зад ъгъла и заби колата в автомобил със подемен механизъм. Той мигновено удари спирачките, но тези, които пътуваха в колата с него започнаха да крещят:

– Автобус идва зад нас! Ще ни удари!….

Филип се обърна към тях и слушаше обясненията им. След това видя автобуса, който се вряза в колата му. Заедно с другите в колата той не притиснат към автомобила, в който се бе блъснал.

На Филип му се струваше, че всичко става прекалено бавно, освен собствените му движения, които бяха с обичайната си скорост.

Той изобщо не можеше да разбере как може да стане това. Да чува какво му говорят другите в колата, да забележи как автобусът се врязва в тях и същевременно да види как се блъска в другия автомобил.

Това единствено може да се определи, като забавяне на времето.

Някои учени предполагат, че когато сме изправени пред опасност, освобождаването на стреса, може да ускори мисловните процеси на човека, а света около него започва да се движи много по-бавно.

Една от причините, за да се получи така е, че нашата система, която отговаря за определени движения, има собствен секундомер, който записва колко бързо се придвижват нещата в полезрението ни. И когато работата му е нарушена, заради увреждане на мозъка, светът наоколо замира.